— Като заговорихме за Ангела на смъртта, може ли един въпрос? — попита Карлос.
— Да, казвай.
— Според слуховете с партньора ти сте смятали, че човекът, когото сте хванали, не е истинският убиец. Въпреки уликите и самопризнанията. Вярно ли е?
Полузабравени сцени от единствения му разпит с така наречения Ангел на смъртта изплуваха в съзнанието на Робърт.
Щрак…
— Сряда, 15 февруари, 10:30 часа. Детектив Робърт Хънтър започва разпит на Майк Фарлоу относно случай 017632. Разпитваният се отказа от правото на адвокат.
Робърт говореше пред старомодния касетофон в една от осемте стаи за разпити на отдел „Грабежи и убийства“. Срещу него седеше трийсет и четири годишен мъж с масивна долна челюст, изпъкнала брадичка, покрита с тридневна брада, и тъмни очи, студени като бучки лед. Темето му бе пооплешивяло и малкото му останала черна коса беше рядка и заресана назад. Държеше ръцете си, стегнати с белезници, с дланите надолу върху металната маса.
— Сигурен ли си, че не искаш адвокат?
— Моят Бог е моят пастир.
— Добре. Казваш се Майк Фарлоу, така ли е?
Арестантът вдигна очи от белезниците си и погледна Робърт право в очите.
— Да.
— Настоящият ти адрес е Сандовал Стрийт номер 5 в Санта Феликс. Вярно ли е?
Майк изглеждаше твърде спокоен за човек, който очаква обвинение за няколко убийства.
— Да, там живеех.
— Живееше?
— Сега ще живея в затвора, нали така, детективе? Поне за известно време.
Гласът на арестанта беше монотонен и спокоен.
— Искаш ли да отидеш в затвора?
Мълчание.
Робърт беше най-опитният специалист по разпити в своя отдел. Познанията по психология му помагаха да изтръгне ценна информация от заподозрените, понякога дори самопризнания. Умееше да чете по жестовете и мимиките като по книга. Капитан Болтър искаше да узнае всичко, което можеше да се намери за Майк Фарлоу — Робърт Хънтър беше тайното му оръжие.
— Спомняш ли си къде си бил в нощта на 15 декември миналата година?
Това беше датата преди откриването на последната жертва на Ангела на смъртта.
Майк продължаваше да го гледа втренчено в очите.
— Да, спомням си…
Робърт почака няколко секунди за останалата част от отговора, но тя не дойде. Винаги така ставаше.
— И къде беше?
— Бях на работа.
— Какво работиш?
— Почиствам града.
— Боклукчия ли си?
— Да. Но работя също за нашия Господ Исус Христос.
— Какво правиш за него?
— Почиствам града — спокойно повтори арестантът. — Премахвам разни боклуци. Грешници.
Робърт почувства как капитан Болтър се размърда на стола в стаичката за наблюдение от другата страна на огледалната преграда.
Потърка врата си.
— Добре, кажи сега… — разгърна той няколко листа пред себе си — … за 22 септември. Спомняш ли си къде си бил тази нощ?
В стаичката за наблюдение Скот се намръщи озадачено:
— 22 септември ли? Какво, по дяволите, е станало тогава? На тази дата нямаме жертва. Какво прави тоя Робърт?
Седемте дати на убийствата бяха запечатани в мозъка на Скот и той беше сигурен, че Робърт също ги знае наизуст. Нямаше нужда да проверява записките си.
— Остави го да си върши работата. Той знае какво прави — успокои го доктор Мартин, съдебният психолог, който също наблюдаваше разпита.
— Същото. Правех абсолютно същото нещо — убедително отговори Майк. Отговорът му изненада всички в стаичката за наблюдение.
— Какво? — измърмори Скот. — Жертва, за която не знаем?
Капитан Болтър само сви рамене.
Робърт внимателно наблюдаваше реакциите на Майк Фарлоу, опитваше се да предугади мислите му, да чете по изражението му. Според учебниците по психология трябва да се следи движението на очите. Ако разпитваният ги наведе надолу или ги премести наляво, това означава, че се опитва да задейства визуално-конструктивната зона на мозъчната кора, да създаде в съзнанието си образи, които допреди не са съществували — ясен признак, че лъже. Ако погледне нагоре или надясно, значи търси в паметта си вече запомнени образи и може би казва истината. Очите на Фарлоу не помръдваха, бяха неподвижни като на мъртвец.