— Кажи сега за предметите, които намерихме в колата ти. Откъде ги имаш? — попита Робърт.
Имаше предвид паспорта, шофьорската книжка и социално-осигурителната карта, открити в хартиен плик под резервната гума на ръждясалия „Олдсмобил Крузър“. Всеки от документите принадлежеше на различна жертва. В багажника полицията беше намерила парцали, напоени със засъхнала кръв. ДНК пробите съвпадаха с ДНК-то на жертвите.
— Взех ги от грешниците.
— Грешниците ли?
— Да… не се прави на наивен, детективе. Знаеш какво имам предвид.
— Може би не знам. Защо не ми обясниш?
— Знаеш, че светът не е създаден, за да бъде такъв. — За първи път в гласа на Майк прозвуча някаква емоция: гняв. — Всяка секунда от всеки Божи ден се извършва грях. Всяка секунда ние потъпкваме законите, които са ни дадени от висшата сила. Светът не може да продължава да живее така, без уважение към нашия Бог, без уважение към волята Му. Някой трябва да ги накаже.
— И този някой си ти, така ли?
Мълчание.
— За мен всички тези жертви са нормални хора, не са големи грешници.
— Защото очите ти са залепени, детективе. Толкова си заслепен от боклука в този град, че вече не виждаш реалността. Всичките сте слепи. Проститутка, която продава тялото си и сее зараза из града. — Робърт знаеше, че става дума за втората жертва. — Адвокат, чиято единствена цел в живота е да защитава наркопласьори, за да може да финансира порочния си начин на живот. Човек без морал. — Това беше петата жертва. — Висша държавна служителка, готова да преспи с всекиго, за да получи по-висок пост. — Шестата жертва. — Те трябваше да си платят. Трябваше да научат, че не могат да потъпкват безнаказано Божиите закони. Трябваше да им се даде урок.
— Това ли правеше ти?
— Да… аз служех на Господ.
Гневът бе изчезнал. Гласът на арестанта звучеше безгрижно, като детски смях.
— Психопат! — възкликна Скот в стаичката за наблюдение.
Робърт си сипа чаша студена вода от алуминиевата кана на масата.
— Искаш ли вода?
— Не, благодаря, детективе.
— Нещо друго… кафе, цигара?
Арестантът поклати глава.
Робърт все още не можеше да разчете Майк Фарлоу. Нямаше колебания в тона му, нямаше резки движения, нямаше промяна в изражението. Очите му бяха мъртвешки неподвижни, лишени от емоция. Ръцете му не помръдваха. По челото и дланите му не избиваше пот. Трябваше още време.
— Вярваш ли в Бог, детективе? — спокойно попита Майк. — Молиш ли се за прошка на греховете си?
— Да, вярвам в Бог. Онова, в което не вярвам, е убийството — също толкова спокойно отговори Робърт.
Майк се вгледа в него, сякаш си бяха разменили ролите, сякаш той се опитваше да чете мислите на детектива. Робърт се канеше да зададе следващия въпрос, но арестантът го изпревари:
— Детективе, защо не прескочим глупостите и не говорим за основното? Попитай ме за онова, за което си дошъл да ме питаш. Попитай ме и ще ти отговоря.
— И какво е то? За какво съм дошъл да те питам?
— Искаш да разбереш дали аз съм извършил тези убийства. Искаш да разбереш дали аз съм този, когото наричат Ангела на смъртта.
— Ти ли си?
Майк за първи път отмести погледа си от Робърт. Втренчи се в огледалната стена в единия край на стаята. Знаеше какво става от другата й страна. Нетърпението в стаичката за наблюдение ставаше взривоопасно. Капитан Болтър можеше да се закълне, че Майк гледа право към него.
— Не съм избрал аз това име, медиите го измислиха. — Арестантът отново погледна Робърт. — Но да, аз избавих душите им от греховния им живот.
— Проклет да съм… имаме самопризнание. — Капитан Болтър не успя да скрие възбудата си.
— По дяволите, да! И на Робърт му бяха достатъчни само десет минути, за да го получи. Това е моето момче — усмихна се Скот.
— Ако ти си Ангела на смъртта, значи сам си си избрал името — продължи Робърт. — Ти жигосваше жертвите си. Сам си избрал символа си.
— Те трябваше да се покаят. Символът на Бог освободи душите им.
— Да, но ти не си Бог. Нямаш право да освобождаваш никого. „Не убивай“, не е ли това една от Неговите заповеди? Това, че си убил тези хора, не е ли грях?
— Не е грях, ако е извършено в името на Бог. Аз вършех Неговото дело.
— Защо? Да не би Бог да е бил в отпуск? От къде на къде ще убиваш от Негово име? Бог не е ли същество, което винаги прощава?
Майк се усмихна за първи път, показвайки пожълтелите си от цигарен дим зъби. От него лъхаше нещо зловещо, почти нечовешко.