— Не, и това не е в неин стил. Работи за мен от колко… Три години? Никога не ми е създавала проблеми. Никога не е закъснявала за среща. Не, Джером, нещо е станало. Нещо не е наред.
— Да не би да е загазила? Финансово имам предвид.
— Щеше да ми каже, сигурен съм. Нямаше просто да офейка.
— Какво искаш да направя, шефе?
Краля отпи глътка кафе, замисли се.
— Първо провери в болниците — каза след малко. — Трябва да разберем какво се е случило.
— Мислиш ли, че някой й е направил нещо?
— Ако е така… негодникът може да се смята за мъртъв.
Джером се почуди кой би бил толкова глупав, че да нарани някое от момичетата на Краля.
— Ако в болниците няма нищо, трябва да проверим в полицията.
— Да се обадя ли на Кълан?
Детектив Марк Кълан работеше в отдел „Наркотици“ на полицията. Той беше един от корумпираните полицаи, които работеха за Краля.
— Не е от най-умните, но нямаме друг избор. Предупреди го да не почне да си вре носа навсякъде като загубено куче. Засега искам да пипаме деликатно.
— Ясно, шефе.
— Първо провери болниците. Ако там не откриеш нищо, тогава му се обади.
Джером кимна и остави шефа си да довърши закуската. Краля хапна от омлета с белтъци, но вече нямаше апетит. За десет години в престъпния свят беше развил нюх за неприятностите и сега му миришеше на нещо много гнило. Той не само бе добре известен в Лос Анджелис, ами и много хора се бояха от него. Само веднъж някой беше допуснал грешката да удари плесница на негово момиче. Три дни по-късно намериха този някой в куфар. На шест отделни части — глава, тяло, ръце и крака.
9.
Карлос Гарсия се беше издигнал в полицейската йерархия почти толкова бързо, колкото Робърт. Син на бразилски федерален агент и американска учителка по история, той се бе преместил в Лос Анджелис с майка си седемгодишен, след като бракът на родителите му се беше разтурил. Макар че почти цял живот бе живял в Америка, Карлос говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с права черна коса, кафяви очи и хубав тен. Майка му бе русокоса, с много светлосини очи и бледа кожа. Карлос бе взел тена и тъмнокестенявата коса на баща си, която пускаше малко по-дълга, отколкото би се харесало на майка му. Очите му не бяха толкова светли, колкото нейните, но очевидно идваха от нейните гени. Макар че беше на трийсет и една, той все още имаше момчешко излъчване. Беше строен благодарение на дългогодишните тренировки по лека атлетика, но външният му вид заблуждаваше, защото бе по-як, отколкото изглеждаше.
Джанет Лиамс, майка му, бе направила всичко, което можеше, за да го разубеди да постъпи в полицията. Горчивият й опит в брака с полицай я бе мотивирал, но Карлос беше избрал попрището си още от петгодишен. Той искаше да стане като своя герой — като татко си.
От гимназията ходеше само с едно момиче и се ожениха почти веднага след като завършиха. Ана беше мило същество. С една година по-млада от него, с невероятни светлокафяви очи и къса черна коса, красотата й бе нестандартна, но въпреки това обаятелна. Нямаха деца, решение, което бяха взели заедно — поне засега.
Карлос беше работил две години като детектив в северен Лос Анджелис, после, на трийсет и една, получи право да избира — „Наркотици“ или „Убийства“. Предпочете втората длъжност.
На сутринта преди първия си работен ден в „Грабежи и убийства“ той се събуди доста по-рано от обикновено. Опита се да не вдига шум, но Ана се събуди. Карлос трябваше да се яви в осем и половина в кабинета на капитан Болтър, но в шест и половина вече беше облечен с най-официалния си костюм и се чудеше с какво да убие времето в малкия апартамент.
— Как изглеждам? — попита, след като изпи втората си чаша кафе.
— За трети път ме питаш — засмя се Ана. — Изглеждаш прекрасно. Тези хора не подозират какъв късмет имат. Получават най-сладкия детектив в Ел Ей — нежно добави тя и го целуна по устата. — Нервно ли ти е?
Карлос кимна и прехапа долната си устна:
— Мъничко.
— Няма за какво да се притесняваш. Ще бъдеш неотразим.
Ана беше оптимист: намираше положителната страна на всичко. Радваше се за мъжа си — той най-после щеше да постигне онова, за което цял живот си беше мечтал — но и се страхуваше за него. В миналото Карлос на няколко пъти се бе сблъсквал със смъртта. Беше лежал една седмица в болница с рана от 44-калибров куршум, който бе счупил ключицата му — седмица, през която Ана не спря да плаче. Тя съзнаваше рисковете на професията му и че той никога няма да бяга от опасността. Това я ужасяваше.