Точно в осем и половина Карлос стоеше пред вратата на капитан Болтър в отдел „Грабежи и убийства“. Стори му се смешно, че надписът на вратата гласи КОНГ. Почука три пъти.
— Влез.
Карлос отвори вратата и влезе.
Капитан Болтър беше около петдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млад. Висок, як като вол, с буйна прошарена коса, той имаше заплашителен вид. Ако слуховете бяха верни, досега в тялото му бяха влезли дванайсет куршума, но той още се държеше.
— Кой сте вие, по дяволите? От „Вътрешно разследване“?
Гласът му беше твърд, но не агресивен.
— Не, сър… — Карлос се приближи и подаде документите си. — Аз съм Карлос Гарсия, новият детектив.
Капитан Болтър седеше на внушително въртящо се кресло с висока облегалка. Той прелисти документите и на няколко пъти по лицето му се изписа изненада. Официалните препоръки обаче не му бяха необходими, за да се досети, че Гарсия е способен детектив. Никой не идваше в „Грабежи и убийства“, ако не е способен, а според документите този беше от най-способните.
— Впечатляващо… и идваш точно навреме. Добро начало! — каза капитанът, след като бързо погледна часовника си.
— Благодаря, сър.
Капитанът стана, отиде при кафе машината в другия край на стаята и си наля чаша кафе. Не предложи на Карлос.
— Добре, да започнем с основното. Първо, ще махнеш този евтин костюм. Тук разследваме убийства, не сме моден отдел. Момчетата ще те спукат от подигравки — добави, като махна към оперативното помещение.
Карлос погледна костюма си. Харесваше го, това беше най-хубавият му костюм — единственият му костюм.
— От колко време си детектив?
— От две години, сър.
— Това е забележително. Обикновено трябва да минат пет-шест години, преди началството дори да започне да обмисля възможността за прехвърляне на детектив в нашия отдел. Или имаш много връзки, или си много добър. — Карлос не отговори и капитанът продължи: — Е, може досега да си се представил добре, но това е отдел „Убийства“. — Отпи глътка кафе и се върна при бюрото си. — Край на веселбата, момче. Тази работа е по-трудна и със сигурност много по-опасна от всичко, което си правил досега.
— Разбирам, капитане.
— Наистина ли? — Болтър се втренчи в Карлос. Гласът му придоби зловещ тон. — Тази работа ще прецака мозъка ти, хлапе. Ще си създадеш много врагове. Старите ти приятели от управлението може би вече са те намразили. Сигурен ли си, че го искаш? Сигурен ли си, че си достатъчно силен? И не говоря за физическа сила. Сигурен ли си, че си готов?
Карлос бе очаквал тази предупредителна реч. Всеки началник на отдел в полицията имаше такава в репертоара си. Без да отмества очи от капитана, той отговори уверено:
— Готов съм, сър.
Капитанът се вгледа в очите му, търсейки следа от страх, на съмнение може би, но дългогодишният опит с разчитане на човешките характери му подсказа, че това момче не се страхува, поне засега.
— Добре, толкова от мен. Нека да те запозная с новия ти партньор. — Отвори вратата на кабинета. — Хънтър… ела тук.
Силният му глас прокънтя в оживеното помещение. Робърт току-що бе дошъл на работа. Седеше на бюрото си и разбъркваше силното, гъсто кафе в чашата си. След безсънната нощ гласът на капитана прозвуча в ушите му като хевиметъл група. Той бавно отпи глътка от горчивата течност и се наслади на паренето върху устните и езика си. През последните няколко месеца безсънието му се беше влошило от постоянни кошмари. Ако извадеше късмет, успяваше да поспи един-два часа през нощта. През деня се чувстваше като замаян — тежко главоболие, силно горещо кафе, опарена уста, купчина второкласни разследвания на бюрото му.
Не почука, просто отвори вратата и влезе. Карлос стоеше до бюрото.
— Хей, капитане, сбъркали сте човека. Няма за какво да ме разследват — каза Хънтър, като прехапа опарената си устна.
Карлос отново погледна костюма си.
— Седни, Хънтър. Момчето не е от вътрешния отдел. — Капитанът замълча, за да поддържа напрежението още няколко секунди. — Запознай се с новия си партньор.
Отначало Робърт като че ли не разбра. Карлос пристъпи към него и му подаде ръка.
— Карлос Гарсия. Приятно ми е да се запознаем, детектив Хънтър.
Робърт остави ръката му да виси във въздуха. Стоеше неподвижен, само очите му помръднаха. Младежът почувства, че по-възрастният детектив го изучава. Двайсет секунди бяха достатъчни на Хънтър, за да прецени новия си партньор.