— Не, благодаря, капитане. Добре съм си сам.
— Как ли пък не, Хънтър! — спокойно възрази началникът му. — Какво правиш от смъртта на Скот досега? Административна работа и разследвания на дребни кражби. Хайде, стига толкова. Знаеш, че не мога да те оставя така. За кого се мислиш, за Мръсния Хари? Слушай, Хънтър, няма да ти изнасям реч колко велик детектив си и как похабяваш таланта си. Ти си най-способното ченге, което съм командвал. Откриваш неща, за които никой друг не може да се сети. Шесто чувство, детективска интуиция, както щеш го наречи — ти го имаш. Искам отново да разследваш убийства и да се съвземеш. Знаеш, че не мога да пусна мой детектив сам на улицата, това противоречи на правилата. А такъв, какъвто си сега, не ми вършиш никаква работа.
— Какъв, капитане? — контрира Робърт с леко засегнат тон.
— Погледни се в огледалото и ще видиш.
— Значи искаш да ми прикачиш този новобранец? — Робърт се обърна към Карлос. — Без да искам да те обидя.
— Не се обиждам.
— Всички сме били новобранци, Хънтър — каза капитанът, като прокара пръсти през гъстите си мустаци. — Звучиш точно като Скот, когато му казах, че има нов партньор. Първоначално не можеше да те понася, спомняш ли си? Ти беше млад и неопитен… а виж какво стана.
Карлос прехапа устни, за да не се засмее.
Робърт го погледна:
— Смешно ли ти се струва?
Карлос леко поклати глава, сякаш казваше „може би“.
— Кажи ми какъв опит имаш досега.
— Две години съм бил детектив в градското управление — нахакано отговори младежът.
— О, местно момче.
Карлос кимна.
— Защо си толкова нервен?
— Защо реши, че съм нервен? — отвърна Карлос, като поклати глава.
Робърт се усмихна снизходително:
— Вратовръзката ти е прекалено стегната, но вместо да я разхлабиш, ти леко въртиш врата си, като си мислиш, че никой няма да забележи. Когато ми подаде ръка преди малко, забелязах, че дланта ти е потна. В стаята не е чак толкова горещо, затова явно си се изпотил от притеснение. И откакто съм влязъл, все пристъпваш от единия си крак на другия. Значи или имаш проблеми с ишиаса, или се чувстваш малко неудобно. Понеже, ако имаше проблеми с ишиаса, нямаше да те направят детектив…
Карлос се намръщи и погледна капитан Болтър, който се усмихна многозначително.
— Един съвет от мен — продължи Робърт. — Ако ти е притеснено, недей да висиш прав, а седни. Това е по-удобна поза и по-лесно ще скриеш смущението си.
— Голям специалист е, а? — изкиска се капитанът. — Както и да е, Хънтър, знаеш, че по този въпрос нямаш думата. Аз все още съм цар в тази проклета джунгла, а в моята джунгла или приемаш новия си партньор, или се махаш.
Карлос най-после разбра какво означаваше надписът на вратата. Изчака няколко секунди и отново протегна ръката си.
— Както вече казах, аз съм Карлос Гарсия. За мен е удоволствие.
— Удоволствието е само твое и избърши тази проклета ръка — изръмжа Робърт и за втори път остави ръката на младежа да виси. — И разкарай този евтин костюм, новобранец. Тук да не сме моден отдел?
10.
Вечерта Робърт и Карлос се върнаха в старата дървена къща. Криминалистите си бяха тръгнали и наоколо нямаше никого. Заради мрака и гъстата растителност сега беше невъзможно да се прави оглед отвън, но Робърт бе сигурен, че колегите му са претърсили много внимателно. С Карлос съсредоточиха усилията си във вътрешността на сградата. След два часа обаче и двамата бяха готови да се откажат.
— Тук няма нищо. Ако е имало, може би момчетата от лабораторията са го събрали — с надежда отбеляза Карлос.
Робърт видя фин зелен фосфоресциращ прах на няколко места в къщата. Това вещество се използва в комбинация с ултравиолетова светлина за проявяване на скрити пръстови отпечатъци. Той имаше чувството, че и колегите им криминалисти не са намерили нищо.
— Дано доктор Уинстън да ни каже нещо полезно утре — каза и прекъсна размислите на Карлос. — Тази вечер няма какво повече да направим.
Когато зави по Сейнт Клеър Авеню в източен Лос Анджелис, вече минаваше полунощ. Улицата плачеше за ремонт, със стари постройки и запуснати дворове. Робърт спря пред шестетажния блок, в който живееше, и го огледа за няколко секунди. Някогашният му крещящо жълт цвят бе избелял до безлично пастелно бежово и той забеляза, че някой е счупил крушките над главната врата. В малкото фоайе стените бяха мръсни, боята — обелена, а украсата се състоеше главно от рисунки с цветен спрей. Въпреки лошото състояние на сградата той се чувстваше уютно тук.