Живееше сам — без жена, без деца, без приятелка. Беше имал не една сериозна връзка, но работата му винаги ги разбиваше. Опасният живот на полицай, разследващ убийства, не беше лесен за приемане и приятелките му рано или късно започваха да искат от него повече, отколкото беше готов да даде.
Апартаментът му се намираше на третия етаж, номер 313. Холът имаше странна форма, а мебелите изглеждаха като дарени от благотворителна организация. В дъното имаше два различни фотьойла и износено черно канапе. Отдясно — малко, силно надраскано дървено бюро с лаптоп, принтер и настолна лампа. От другата страна на стаята в стар остъклен минибар се съхраняваха няколко бутилки с най-голямата страст в живота на Робърт — висококачественото шотландско уиски.
Той затвори вратата на хола след себе си, включи лампите и нагласи светлината на „слабо“. Изпитваше нужда да пийне нещо. Сипа си двойна доза от едно двайсетгодишно „Талискър“ и сложи в чашата бучка лед.
Гледката на обезобразената жена не се беше изличила от съзнанието му. Всеки път, когато затвореше очи, той виждаше белега на врата й и усещаше острата миризма от местопрестъплението. Възможно ли беше кошмарът да се повтаря? Възможно ли беше да е същият убиец? Ако беше той, защо отново убиваше? Въпросите бяха безброй, а отговори нямаше. Робърт разбърка течността в чашата с показалец и я поднесе към устните си. Острият, щипещ вкус на уискито му действаше успокоително.
Знаеше, че го чака поредната безсънна нощ, но имаше нужда да си почине по някакъв начин. Включи лампата в спалнята и изпразни джобовете си върху нощното шкафче. Ключове, монети и едно листче, на което пишеше: „Обади ми се. Изабела“. По устните му се изписа усмивка. Може би малко компания тази вечер нямаше да му бъде излишна. Той погледна часовника си. Отиваше към един — прекалено късно. Може би щеше да й се обади друг път.
Влезе в кухнята и закачи бележката на Изабела върху корковата дъска до хладилника, после се върна в спалнята готов за поредната битка с безсънието.
Скрит в сенките на паркинга, някой наблюдаваше светещите прозорци на третия етаж.
— Часът ти скоро ще настъпи, Робърт — изрече тайнственият посетител и в нощта отекна смразяващ смях.
11.
Робърт успя да подремне на пресекулки през нощта, но повече не му се удаде. В пет и половина вече беше буден, чувстваше се премазан. Очите му смъдяха, устата му бе пресъхнала, главоболието, което щеше да го измъчва през целия ден, вече напомняше за себе си — всички последствия от недоспиването. Той си сипа чаша силно кафе и се поколеба дали да не добави и малко уиски, но от това вероятно щеше да му стане още по-зле. В шест и половина беше облечен и се канеше да тръгва, когато телефонът му иззвъня.
— Детектив Хънтър на телефона.
— Робърт, Карлос се обажда.
— Новобранец, престани да ми звъниш в този нечовешки час сутрин. Ти не спиш ли?
— Обикновено спя, но тази нощ ми беше трудно.
— На мене ли го казваш? Добре, какво става?
— Току-що говорих с доктор Уинстън.
Робърт бързо погледна часовника си.
— Толкова рано? И него ли вдигна от леглото?
— Не, будувал е почти цяла нощ. Както и да е… каза, че криминалистите също не са открили нищо в къщата.
Робърт потърка брадичката си.
— Очаквах го — измърмори разочаровано.
— Каза също, че иска да ни покаже нещо важно.
— Винаги се намира нещо такова. В момента в моргата ли е?
— Да.
— Добре, ще се видим там. След половин час.
— Дадено, до скоро.
Окръжната патоанатомична лаборатория се намира на Мишън Роуд в северната част на града. Това е една от най-натоварените морги в Съединените щати и получава до сто тела на ден.
Робърт спря пред главната постройка и срещна Карлос на входа. За десет години като детектив беше видял доста трупове, но все още се изнервяше, когато влезеше в моргата. Вътре миришеше на болница, но малко по-различно. Имаше нещо, което пареше ноздрите ти и дразнеше гърлото.
Аутопсията на вчерашната жертва бе извършена в малко помещение в подземието. Доктор Уинстън бе работил и в разследването на Ангела на смъртта, затова, ако имаше някой, който да разпознае стила на истинския убиец, това беше той.