— Няма венчална халка, нито следи, че някога е носила такава — бързо отхвърли този вариант патологът.
— Значи е изкарвала добри пари сама.
— Така изглежда.
— Изнасилена ли е? — попита Робърт.
— Не, няма следи от полов акт през последните четирийсет и осем часа. Няма и остатъци от лубрикант във вагината, което би означавало секс с предпазни средства. Убиецът не се е интересувал от сексуално удоволствие.
— Някакви особени белези?
— Нищо… няма татуировки, няма бенки, няма белези.
— Отпечатъци?
— Снощи ги дадох на началника ви, тъй че можете да ги видите, когато отидете в отдела, но и аз имам достъп до националната картотека за отпечатъци. Нейните ги няма там, а знаете каква е вероятността да установим самоличността й по зъбната картина. — Доктор Уинстън отиде при бюрото си и разрови няколко листчета. — Както очаквах, била е упоена. Намерих в стомаха й следи от гамахидроксибутират, известен повече като ГХБ.
— Да, чувал съм за това вещество — каза Карлос. — Новият наркотик на изнасилвачите.
— Е, не бих казал, че е нов. В малки дози се използва като наркотик, но при предозиране има ефекти, сходни с тези на рохипнола — обясни Робърт.
— Тоест на приспивателно?
— Да — намеси се доктор Уинстън. — Когато се събудиш, не си спомняш нищо.
— Можем ли да открием източника? — попита Карлос.
Робърт поклати глава:
— Съмнявам се. ГХБ се получава от органичен разтворител и препарат за почистване на канали, всеки може да си го направи вкъщи. Рецептата може да се намери в интернет.
— Всяко дете може да смеси ацетон с препарат за канали и да получи наркотик? — изненада се Карлос.
— Съвременните деца са много по-напред в сравнение с нас на тяхната възраст, детективе — отговори Уинстън и го потупа по рамото.
— Каква е причината за смъртта? — попита Робърт.
— Спиране на сърдечната, чернодробната й бъбречната дейност. Организмът й не е издържал повече. Комбинация от ужасната болка с обезводняване и глад. Ако не е била в такава добра физическа форма, вероятно е щяла да издържи само пет-шест часа.
— Колко е продължило?
— Между десет и шестнайсет часа. Умряла е между 20,00 в неделя и 1,00 часа в понеделник.
— Измъчвали са я шестнайсет часа? Боже Господи! — възкликна Карлос.
Настъпи кратко мълчание. След малко доктор Уинстън продължи:
— Анализирахме и въжето, с което беше завързана за стълбовете.
— И какво?
— Нищо особено. Обикновено найлоново въже. Може да се купи във всяка железария.
— Ами огледалото? Изглеждаше ново. Открихте ли нещо за него?
— Не много. Открихме много стари следи от лепило за монтиране на огледала.
— Какво означава това? — попита Карлос.
— Че убиецът не го е купил. Взел го е отнякъде. Съмнявам се, че някой ще тръгне да подава сигнал в полицията за откраднато огледало, затова едва ли ще открием източника му — обясни Робърт.
— Ами оцетът в буркана?
— Най-обикновен оцет, който се продава в супермаркетите.
— С други думи, нямаме абсолютно нищо — заключи Робърт мрачно.
— О, имаме. Но няма да ти хареса… Елате да ви покажа.
Доктор Уинстън отиде в другия край на помещението, където върху малко бюро имаше разпръснати няколко снимки. Робърт и Карлос го последваха.
— Това е белегът от врата на жертвата. — Патологът посочи най-лявата снимка. — Другите са от разследването на Ангела на смъртта. Белезите много си приличат. Мога да твърдя с голяма сигурност, че са направени от един и същи човек, може би дори с един и същи остър предмет.
Последната надежда на Робърт, че може би си имат работа с имитатор, се изпари. Снимките извикаха в съзнанието му ураган от спомени. Това беше първият път, когато Карлос виждаше веществени доказателства по случая „Ангел на смъртта“. Той също се увери в очевидната прилика на белезите.
— Какво ще ни кажеш за одирането на лицето й? — попита младият детектив.
— Очевидно е, че убиецът има хирургически познания. Кожата е отстранена с изключителна точност, съединителната тъкан отдолу е непокътната, фантастично изпълнение. Сигурно е продължило доста време. Не бих се изненадал, ако убиецът е хирург. Това обаче вече ни беше известно за Ангела на смъртта.
— В какъв смисъл? — не разбра Карлос.
— Ангела на смъртта отстраняваше някаква част от всяка от жертвите си — око, пръст, ухо, нещо като ловни трофеи — обясни Робърт. — Това беше част от стила му, заедно със символа на врата и събличането на жертвата. Според доктора тези трофеи винаги бяха отделени с хирургическа точност и това е ставало, докато жертвата е била жива.