Крис дръпна за последен път от цигарата, изстреля я с показалец и проследи бледото жълто огънче, което изписа дъга във въздуха. Стана от малката пейка, на която седеше, сгъна празното пликче от сандвича си и тръгна към сградата на моргата. Нечия студена ръка го сграбчи за рамото.
— Здрасти, Крис!
— Боже мили! — Крис подскочи и се обърна с лице към мъжа, застанал зад него. Сърцето му щеше да изскочи. — Луд ли си? Изкара ми акъла от страх!
Марк Кълан се усмихна пресилено.
— Ако бях въоръжен, щеше да си мъртъв. Как може да се промъкваш така зад гърба на хората? — попита Крис, като постави ръка на гърдите си.
— Аз съм детектив, обичам да се промъквам зад гърба на хората — отвърна Кълан и отново се усмихна. — Освен това защо ти е да носиш оръжие? Всички, с които общуваш, са вече мъртви.
— Всеки се въоръжава в наши дни. Не забравяй, че сме в Ел Ей. Както и да е, отдавна не съм те виждал. Какво искаш?
Крис беше около трийсетте, леко закръглен, с права тъмнокестенява коса, която подстригваше късо. Имаше странни котешки кафяви очи, червендалесто лице и голям нос.
— О, Крис, отбих се да поздравя един стар приятел.
Крис не отговори. Само вдигна вежди и зачака Кълан да каже за какво е дошъл.
— Трябва да проверя какво ново сте получили през последните няколко дни — каза детективът.
Трупове ли имаш предвид?
— Какво друго мога да имам предвид, умнико?
— Защо не подадеш заявление, нали си ченге все пак?
— Правя го за един приятел, не е официално.
— Приятел? — измърмори подозрително Крис.
— Ти на полицай ли ще ми се правиш? Какви са тези въпроси, по дяволите? Просто ми покажи телата, ако обичаш.
— Ами ако ти кажа, че не мога, защото не е разрешено?
Кълан постави дясната си ръка на врата му и го придърпа към себе си.
— Тогава ще се ядосам, а сигурно не искаш да се стигне дотам, нали?
Мълчание.
Кълан стегна хватката си.
— Добре… добре. — Крис вдигна ръце. Гласът му прозвуча жално. — И без това се прибирам вътре.
— Добро момче — каза Кълан и го пусна.
Влязоха в моргата мълчаливо. Едно от предимствата на това късно посещение беше, че нямаше да се наложи Кълан да влезе през главния вход: в сградата беше много по-спокойно, нямаше нужда да показва значката си и не трябваше да подписва документи — по-малко подозрения.
Стигнаха до служебния вход от южната страна на сградата и Крис въведе шестцифрен код на електронната ключалка. Дебелата метална врата избръмча и се отвори.
— Изчакай тук, сега се връщам — каза той и бързо влезе, като остави озадачения Кълан навън. След по-малко от минута Крис отново се появи. Носеше бял гащеризон, какъвто ползват патолозите.
— Облечи го. Този е най-големият, който намерих.
— Подиграваш ли ми се?
Последното, което му трябваше сега на Крис, бе да се разчуе, че е пуснал в сградата външен човек, без да го запише на регистрацията, пък дори да беше полицай. Той преведе Кълан през пустия коридор на партера, през масивна двойна врата и нагоре по стълбището към първия етаж.
Кълан беше минавал по тези коридори безброй пъти, но въпреки това стомахът му се сви. Никога не би го признал, но се радваше, че не е сам. Стигнаха до последната стая в дъното на коридора.
След всяка аутопсия телата се преместваха в хладилната камера, или както я наричаха всички в центъра по патоанатомия, големия фризер. В помещението имаше място за петдесет трупа. Кълан и другите детективи от отдел „Наркотици“ имаха друго название за тази стая — кошерът на смъртта.
Крис заключи вратата след себе си, за да не ги изненада някой, и отиде при компютъра на бюрото в дъното на кабинета.
— Така, да започваме… мъж или жена? — измърмори той, без да губи време. Колкото по-бързо се отървеше от Кълан, толкова по-добре.
— Жена.
— Бяла, чернокожа…
— Бяла, руса, сини очи, стройна и много красива.