— Ами изглежда, че този тип търгува с всичко, за което можеш да се сетиш. Наркотици, оръжия, проститутки, крадени вещи… — Карлос направи жест, показващ, че списъкът е безкраен. — Според този документ дори са го разследвали за трафик на органи. По-точно бъбреци.
— Браво! Убийства?
— Няколко обвинения, но нищо доказано.
— Значи винаги се изплъзва.
— Да се изплъзва ли? Този тип е като риба, няма за какво да се хванеш. Нашите приятели от окръжната прокуратура от години се опитват да го пипнат, но винаги остават с празни ръце.
— Обади ли се там?
— Още не.
— Обади се. Щом са разследвали този Крал, сигурно имат досие за него.
— Веднага.
Карлос затърси номера на окръжната прокуратура. Беше го видял на бюрото преди няколко минути.
Мобилният телефон на Робърт завибрира в джоба му. След малко се чу алармата. „12,30 — обади се на Изабела“.
— Трябва да проведа един личен разговор. След малко се връщам.
Карлос още търсеше номера на прокуратурата. Робърт излезе в празния коридор и затвори вратата. Извади номера на Изабела от бележника на телефона и натисна копчето за набиране.
— Ало!
— Здравей… Изабела?
— Да, аз съм — отвърна тя, като се изкиска.
— Обажда се Робърт Хънтър. — Не си спомняше дали изобщо й е казал фамилното си име. — Запознахме се през уикенда в бар „Хайдаут“.
— Този уикенд ли? — несигурно попита тя.
— Да, ти ме покани у вас. Наложи се спешно да тръгна в три през нощта. Спомняш ли си?
Тя се разсмя:
— Да, разбира се, че си спомням. Мъжът с гащи на мечета, който ме помисли за проститутка. Нали?
Робърт се намръщи, сякаш са го ударили в корема.
— Да, аз съм. Отново извинявай.
— Само се шегувам. Изненадана съм. Радвам се, че се обади. Онази нощ ми беше много приятно.
„Поне на един от двамата да му е било приятно“ — помисли си Робърт.
— Слушай, мислех си дали няма да искаш пак да излезем заедно. На обяд или на вечеря.
— Би било чудесно. Кога искаш да се видим?
— Какво ще кажеш… за утре на обяд?
— Чакай малко. — Робърт чу шумолене на страници. — Да, утре става.
— В един?
— Идеално. Къде?
— Може да се срещнем по-близо до мястото, където работиш.
— Добре. Работя в университета. Обичаш ли италианска кухня?
— Да, италианската е много… сочна.
— О! Чудесно. — В гласа й прозвуча нотка на съмнение. — На Уейбърн Авеню има италианско ресторантче. „Панчета“. Само на една пряка от университета. Хайде да се видим там в един часа.
— Нямам търпение.
Робърт върна мобилния телефон в джоба си.
— „Италианската е много сочна“ — измърмори, като поклати глава. — Какви глупости приказвам?
21.
— Да, имат досие за Краля и с удоволствие ще ни го дадат, но при едно условие — каза Карлос, когато Робърт се върна в кабинета.
— Какво условие?
— Да направим същото. Да им кажем всичко, което открием за него.
— Звучи лесно за изпълнение.
— И аз така помислих, затова им казах, че сме съгласни и следобед ще минем да вземем досието.
— Чудесно.
Телефонът на Робърт завибрира и след миг иззвъня.
— Ало. Детектив Хънтър.
— Здравей, Робърт.
Гърлото на Робърт се сви. Той щракна два пъти с пръсти, за да привлече вниманието на партньора си. Карлос веднага се досети кой се обажда.
— Днес ще ти дам шанс да промениш нещата.
— Слушам те.
— Не се съмнявам. Обичаш ли залаганията, Робърт?
— Не, ако мога да ги избегна.
— Тогава намери някого да ти помогне. Може би новият ти партньор.
Робърт се намръщи:
— Откъде знаеш, че имам…
Металическият глас го прекъсна:
— След около четири минути в клуб „Ориндж Парк“ започва надбягване с хрътки. Искам да ми посочиш победителя.
— Хрътки ли?
— Да, Робърт. Поставям нечий живот в твоите ръце. Ако избереш грешно куче, човекът ще умре.
Робърт погледна напрегнато и объркано партньора си.
— Ще ти се обадя двайсет секунди преди началото на надбягването, за да ми кажеш кое куче си избрал. Бъди готов.
— Чакай!
Връзката прекъсна.
— Какво каза? — разтревожено попита Карлос още преди Робърт да успее да затвори телефона.
— Разбираш ли нещо от надбягвания с хрътки? — В гласа на Робърт прозвуча отчаяние.