— Не си виновен — каза след няколко секунди началникът и постави утешително ръка върху рамото на детектива.
Робърт още мълчеше. Стоеше със затворени очи и ръце в джобовете. След няколко секунди погледна Карлос и раздвижи беззвучно устни, сякаш казваше: „Не мога да повярвам“. Всички стояха неподвижно. Никой не знаеше какво да каже. На Робърт му идеше да закрещи и да заудря по монитора на Лукас, но сдържа гнева си.
Мобилният му телефон иззвъня и отново стресна всички. Робърт го извади и погледна дисплея. Кимна леко на Болтър в знак, че обаждащият се е този, когото очакваха.
— Да — гласът му прозвуча пораженчески.
— Нямаш късмет.
— Чакай… — извика Робърт, но връзката прекъсна.
— Изключи го — нареди Болтър й посочи компютъра на Лукас. — Стига кучешки надбягвания за днес.
Лукас затвори прозореца и погледна Робърт:
— Съжалявам, човече, ако имах повече време…
Робърт знаеше, че колегата му е направил всичко, което беше по силите му. Както бе казал, ако беше толкова лесно, всички щяха да си изкарват прехраната със залагания.
— Хънтър, Гарсия, искам да поговорим — с твърд глас нареди капитанът.
Нещата не вървяха по план, поне не по неговия. Той се върна в кабинета си. Тежките му стъпки прокънтяха в тихото помещение. Робърт и Карлос го последваха мълчаливо.
— Какво, по дяволите, става? — попита Болтър още преди да затворят вратата.
— А ти какво мислиш, че става, капитане? Убиецът отново е избрал жертва. Само че този път ми даде избор. Ако бях улучил правилното куче, жертвата щеше да оцелее.
— При последното обаждане каза ли ти къде е жертвата?
— Не, засега не.
— Играе ли си с нас?
— Така изглежда.
Капитан Болтър се обърна към прозореца. След петнайсет дълги секунди отново заговори:
— Защо? Досега не го е правил. Никога не ни е давал възможност да спасим някоя жертва. Защо сега? Защо надбягвания с кучета?
— Не мога да кажа защо сега и защо надбягвания с кучета, но логичното обяснение за тези игрички е, че иска да сподели вината.
— Какво? Сериозно ли говориш?
— Това е психологическа игра, капитане. Той иска да сподели вината с някого, в този случай — с мен. Иска да ме накара да се почувствам така, сякаш съм допринесъл за смъртта на жертвата, като не съм познал победителя в надбягването. Така аз съм също толкова виновен, колкото е и той.
Капитан Болтър се обърна към двамата детективи. В гласа му прозвуча раздразнение:
— Искаш да кажеш, че изведнъж убиецът е започнал да чувства вина? Че изпитва разкаяние?
— Не съм сигурен.
— Е, тук ти си специалистът.
— Възможно е, но кой знае? При предишните убийства са били само двама играчи — убиецът срещу жертвата. Никой нищо не е могъл да направи. Решението за убийството е било на убиеца. Като ме накара да избера куче, той ме включи в играта. В неговото съзнание той вече не е отговорен за смъртта на жертвата. Аз съм виновен.
— Сякаш ти си му казал да го направи, така ли? — намеси се Карлос.
Робърт кимна:
— Да. И понеже вече не чувства, че сам е взел решението за убийството…
— Не се смята за виновен — довърши Болтър.
— Освен това може би цели да ни смути и да забави разследването.
— Да, определено ме смути — тросна се капитанът.
— А може би е измислил тази игра само за удоволствие.
Капитан Болтър поклати глава:
— Този мръсник ни се подиграва, това прави.
— Изглежда от доста време го прави, капитане…
Карлос тутакси съжали за думите си. Капитанът го изгледа като гладен ротвайлер, готов да го разкъса.
— Установихте ли вече самоличността на жертвата в моргата?
— Още не сме, но в петък ще се срещнем с един човек, който може да ни насочи на следа.
— Не работите много бързо.
— Работим колкото можем — намеси се раздразнено Робърт.
— Дано тази следа да ви заведе някъде. Тази работа започва да ми прилича на цирк, а аз мразя циркаджийските изпълнения.
Робърт разбираше гнева на капитана, същия гняв, който напираше в него. Знаеха, че убиецът се кани да ликвидира нова жертва, но нямаха представа кога, къде и кого. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат следващото телефонно обаждане.
25.
Робърт пристигна на Уейбърн Авеню точно в един часа. Никога не беше виждал толкова много закусвални, пицарии и ресторанти за бързо хранене на едно място — това беше раят на вредната храна. Улицата гъмжеше от студенти, които търсеха най-евтиното предложение за обяд. На Робърт не му беше трудно да намери ресторант „Панчета“, заврян между един „Пица Хът“ и книжарница за канцеларски материали.