Входът на ресторантчето беше приятно украсен с цъфнали цветя — всичко в червено, зелено и бяло. Заведението беше малко и напомняше на типична италианска закусвалня. Дървените маси бяха постлани с покривки на бели и червени карета. Силна миризма на сирене проволоне, бразеола и салам посрещаше клиентите.
Робърт изчака малко на входа, наблюдавайки келнерите, сновящи между масите. Огледа цялото помещение. Изабела още не беше дошла. Оберкелнерът го заведе до една ъглова масичка при отворения прозорец. Когато минаваше през ресторанта, две млади жени, на не повече от двайсет и пет, го проследиха с очи. Робърт забеляза това и отговори на комплимента с уверена усмивка. Тя беше посрещната със свенлив смях и предизвикателно намигане от страна на едното момиче.
Той остави сакото си на облегалката на стола и седна с лице към входа. По навик погледна телефона си за съобщения или пропуснати повиквания — нямаше. Поръча си диетична кола и набързо прегледа менюто. Чудеше се дали ще познае Изабела, когато я види. Спомените му от уикенда бяха мъгляви.
Все още не спираше да мисли за събитията от изминалия ден. Защо надбягване с кучета? Ако убиецът искаше хазартна игра, защо не конни надбягвания, рулетка или друго, по-популярно занимание? Дали имаше някакъв скрит замисъл? И както беше казал капитанът, защо беше решил да си играе с тях точно сега? Вина? Разкаяние? На Робърт не му се вярваше. Мислите му бяха прекъснати от келнера, който наля кока-колата му в изстудена чаша. Когато отпи първата глътка, цялото му внимание бе привлечено към вратата.
Изабела изглеждаше потресаващо. Дългата й тъмна коса падаше върху раменете. Маслиненозелените й очи бяха удивителни дори от разстояние. Носеше тънка черна памучна блуза и разкопчаното горно копче на деколтето й разкриваше част от гърдите й. Прилепналите й дънки подчертаваха всяка извивка на краката. Робърт вдигна ръка, за да я повика, но тя вече го беше забелязала до прозореца. Усмихна се и тръгна към масата му. Той се изправи и понечи да й подаде ръка за стандартно здрависване, но тя се наведе и го целуна два пъти, по двете бузи. Парфюмът й беше лек и екзотичен, много женствен и възбуждащ. Робърт издърпа стола от отсрещната страна на масата и я покани да седне — кавалерски жест, много необичаен за него. Изчака я да седне, преди да се върне на своето място.
— Лесно ли го намери? — попита тя с бодър глас.
— Да, без проблем. Изглежда много хубаво — отбеляза той, като се огледа.
— Да, хубаво е, имай ми доверие. — Тя отново се усмихна. — Храната е много сочна.
„Точно в десетката“ — помисли си той.
— Съжалявам. Това изречение ми се изплъзна неволно вчера. Понякога мозъкът ми работи по-бързо от устата и не се изразявам така точно, както бих искал.
— Няма проблем. Стана ми забавно.
— Изглеждаш страхотно — реши да смени темата той, знаейки, че комплиментите са идеален начин за измъкване от неловки ситуации.
— Благодаря. Много си мил.
— В университета ли работиш?
— Да.
— В медицинския или в биологическия факултет?
Изабела го погледна изненадано:
— Занимавам се е биомедицински изследвания. Чакай, как разбра? О, Боже! Само не ми казвай, че мириша на формалдехид!
Робърт се засмя:
— Не, не миришеш. Ухаеш прекрасно, ако трябва да съм честен.
— Благодаря. Кажи ми все пак как се досети.
— От наблюдения — започна да скромничи Робърт.
— Наблюдения ли? Моля те, кажи ми нещо повече.
— Малко над китките си имаш лека вдлъбнатинка — обясни той, като кимна към ръцете й. — Изглежда, че си носила гумени ръкавици. Следите от бял прах около ноктите ти приличат на талка, който се използва при хирургическите ръкавици. Затова предположих, че цяла сутрин си била с ръкавици.
— Леле. — Тя се усмихна стеснително. — Само че освен това преподавам. Белият прах може да е от тебешир.
— Прахът е друг. Талкът е по-фин и по-трудно се отмива. Затова го има само около ноктите ти, а не по целите ти пръсти. Освен това е на двете ти ръце. Затова, освен ако не пишеш и с двете, продължавам да поддържам теорията за ръкавиците.