Тя остана загледана в него няколко секунди.
— Другата улика е, че медицинският факултет на Калифорнийския университет е зад ъгъла — добави Робърт, като кимна в съответната посока.
— Добър си. Наистина цяла сутрин бях с ръкавици.
— Както казах, просто наблюдение.
— Впечатлена съм.
— Аз също. Каза, че преподаваш. Не ти личи.
— Така ли? А как трябва да изглежда една преподавателка?
— Ами нали се сещаш… — измънка той, като се опита да подбере подходящите думи. — По-стара, по-дебела, по-плешива, с големи очила…
Изабела се засмя и прокара пръсти през косата си, дръпна я настрани, но един кичур частично закри лявото й око. Всяко нейно движение беше прелестно. Възбуждаше го.
— Не всички преподаватели изглеждат така.
— Да, виждам.
Келнерът отново дойде да вземе поръчката им.
— Синьорина Изабела, коме ста?
— Ва бене. Грацие, Луиджи1.
— Какво ще желаете днес? — попита той с много изразен италиански акцент.
Изабела нямаше нужда да гледа менюто, за да си избере. Знаеше точно какво иска.
— Какво ще ми препоръчаш? — попита Робърт, който нямаше представа какво да вземе.
— Обичаш ли маслини и ядки от пиния?
— Да, много.
— Тогава вземи пенне пацце. Много е вкусно — посъветва го тя, като посочи своето меню.
Робърт прие съвета и поръча в допълнение салата от рукола и пармезан. Поколеба се дали да не вземе чесново хлебче, но се отказа — не беше най-подходящото ястие, когато си на среща с жена. И двамата решиха да не пият вино, защото след обяд пак трябваше да се връщат на работа.
— Ами при теб как е? Как е работата? — попита Изабела.
— Все същото, все същото. Поредният скучен ден — отвърна той, като си играеше с ножа за хляб.
— Сигурно не е лесно да си детектив в Ел Ей.
Роберт я погледна изненадано:
— Откъде знаеш, че съм детектив?
Сега Изабела го погледна изпитателно.
— Какво? — Тя прокара пръсти през бретона си. — Наистина ли не си спомняш?
По изражението му личеше, че е така.
— Събота вечер? Апартаментът ми?
Той не реагира.
— Нищо ли не си спомняш от онази нощ? След бара отидохме у нас. Ти свали сакото си и първото, което видях, беше, че имаш пистолет. Уплаших се, но ти ми показа значката си и ме успокои, че няма страшно, че си детектив от полицията.
Робърт смутено сведе очи.
— Съжалявам… Наистина не си спомням много от онази нощ… Отделни случки, но само толкова. Колко изпих?
— Доста — засмя се тя.
— Уиски ли?
— Да. Значи така. Не си спомняш много от уикенда.
— Много малко.
— Спомняш ли си, че правихме секс?
Сега той съвсем се смути. Успя само леко да поклати глава.
— Боже мой! Толкова ли зле съм се представила?
— О, не, не е така. Сигурен съм, че си невероятна в леглото…
Робърт осъзна, че е казал последното по-високо, отколкото възнамеряваше. Разговорът им веднага привлече вниманието на хората от съседните маси.
— Опа… не трябваше да го казвам.
Изабела се усмихна:
— Мозъкът ти работи по-бързо от устата, а?
Луиджи донесе бутилка минерална вода и наля във винената чаша пред нея. Робърт отказа, като направи знак, че кока-колата му е достатъчна.
— Грацие, Луиджи — тихо каза тя.
— Си фигури, синьорина2 — отвърна той с любезна усмивка.
Изабела изчака келнерът да се отдалечи.
— Защо поиска да се видим пак?
Въпросът беше толкова неочакван, че Робърт се стъписа. Прямотата на тази жена бе възхитителна.
— Ами истината е, че исках да се извиня за държанието си. Рядко пия до такава степен, че да изгубя съзнание и да не си спомням какво е станало.
— О! Това ли било? — разочаровано възкликна тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Можеше да ми се извиниш и по телефона. Това ли е единствената причина да искаш да се видим?
— Не. Разбира се, че не. — Робърт смутено се опита да измисли какво да каже. — Ти… изглеждаш добър човек и ми се искаше да те опозная по-добре — добави, като гледаше втренчено чашата си.
— Нали каза, че не си спомняш почти нищо от онази нощ. Как така реши, че съм добър човек?
Очевидно не беше толкова глупава, че да се хване на това обяснение.