— Зад волана има някого — обяви със спокоен глас един от полицаите.
Изведнъж всички слънчеви отражения се съсредоточиха върху силуета на предната седалка. Главата на човека бе извита назад и опряна на облегалката, очите — затворени. Устата беше полуотворена, устните — тъмноморави. От очите по бузите му се бяха стекли капки кръв като кървави сълзи. Беше гол и тялото му бе покрито с кръвоизливи.
— Какво има отзад? — извика Тим Торнтън, командирът на специалния отряд.
Един от полицаите се приближи откъм десния заден прозорец, силният му фенер освети вътрешността на колата. Отзад нямаше нищо.
— Задната седалка е чиста.
— Покажи ми ръцете си — изкрещя Тим, държейки автомата си насочен към главата на човека зад волана.
Никакво движение.
Тим повтори, този път по-бавно:
— Чуваш ли? Покажи ми ръцете си.
Никаква реакция.
— Изглежда мъртъв, Тим — каза друг полицай.
Тим се приближи до лявата врата, докато колегите му държаха човека под прицел. Предпазливо коленичи и погледна под колата — нямаше експлозив, нямаше жици. Изглеждаше чисто. Той се изправи и бавно посегна към дръжката.
Човекът в колата не помръдваше.
По челото на Тим се стичаха струйки пот. Той си пое дълбоко дъх, за да спре треперенето на ръцете си. Знаеше какво трябва да направи. С рязко движение дръпна вратата. Части от секундата по-късно автоматът му бе насочен към главата на шофьора.
— Боже мой! — изкрещя. Бързо се отдръпна от колата, извърна се и бързо вдигна лявата си ръка на носа.
— Какво има, Тим? — изкрещя Трой, заместник-командирът, като се приближи до дясната врата.
— Проклета смрад, на развалено месо.
Тим едва се сдържа да не повърне, закашля се силно. Топлата миризма на разложена плът бързо се разнесе в околния въздух. На Тим му трябваха няколко секунди да се съвземе. Сега трябваше да се увери, че жертвата е мъртва.
Робърт, Карлос, капитан Болтър и доктор Уинстън нетърпеливо наблюдаваха действията на отряда извън оградената зона. Всеки имаше слушалки и чуваше разговора между спецполицаите. Точно зад тях бе спряна линейка с медицински екип.
Тим отново погледна жертвата. Беше мъж. Ръцете му бяха вързани за кормилото, а единствената му дреха бяха чифт раирани боксерки, напоени с кръв. Цялото му тяло беше покрито е големи тъмни мехури, напомнящи циреи, и зачервявания като от слънчево изгаряне. Някои от мехурите се бяха пукнали и от тях изтичаше гъста жълтеникава слуз.
— Това гной ли е? — попита Трой, който надничаше през дясната врата.
При този коментар на лицето на доктор Уинстън се изписа тревога.
— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Тим. — Да не съм лекар?
С треперещи ръце посегна към врата на жертвата и опипа сънната артерия.
— Няма пулс — извика след няколко секунди.
— Кхъ…
Внезапно жертвата наклони главата си напред и изплю кръв върху кормилото, таблото и предното стъкло. Тим отскочи назад и в бързината се спъна и падна.
— Мамка му! Жив е.
Гласът му беше изпълнен с ужас. Трой, който за малко не беше застрелял жертвата при рязкото движение на главата й, изкрещя:
— Санитар!
Всички бяха шокирани. Робърт и Карлос се втурнаха към колата, следвани от капитана и доктор Уинстън.
— Докарайте носилка!
Тим, все още задъхан, беше скочил на крака. Трой изтича при него откъм шофьорското място.
— Да го освободим! — Тим измъкна ножа си от колана. — Господине, чувате ли ме? — изкрещя, но жертвата отново бе загубила съзнание. — Не мърдайте, ще освободя ръцете ви и ще ви закараме в болница. Не губете съзнание!
Тим внимателно сряза кървавото въже, стягащо лявата ръка на мъжа, и тя се отпусна безжизнено в скута му. Тим повтори процедурата с другата ръка. След секунди човекът беше свободен.
Трой се огледа за медиците, които още не бяха дошли при колата. Неочаквано жертвата отново се изкашля и изплю още кръв върху униформата на Тим.
— Къде, по дяволите, е носилката? — изкрещя полицаят.