— Идваме.
Един от санитарите се приближи до вратата на шофьора. След секунди и останалите от екипа стигнаха до колата.
Робърт, Карлос, Болтър и доктор Уинстън мълчаливо изчакаха санитарите да качат жертвата на носилка, а после — в линейката. От вонята им се гадеше.
— Къде ще го закарате? — попита Робърт най-близкия санитар.
— В болница „Гуд Самаритан“. Тя е най-близката със спешно отделение.
— Жива ли е жертвата…? — скептично попита капитан Болтър. — Първо си играе игрички, после ни оставя жива жертва? Какво, по дяволите, е намислил? Дали не е свалил гарда?
Робърт поклати глава:
— Не знам, но съм сигурен, че не е свалил гарда. Това може да е част от играта.
— Дали някой не го е прекъснал? Някой случаен минувач да го е изненадал? — попита капитанът, като се огледа.
— Не — уверено отвърна Робърт. — Нямаше да ни се обади, ако не е искал да открием точно това, което има тук. Няма грешка.
— Само не ми казвай, че се е разкаял и е оставил този човек жив след целия вчерашен театър.
— Не знам, капитане — раздразнено се сопна Робърт. — Но скоро ще разберем. — Обърна се към Карлос. — Какво се разбра за колата?
— Собственост е на… Джордж Слейтър, трийсет и три годишен, адвокат в „Тейл и Джош“ в централен Лос Анджелис — прочете младежът от получения факс. — Обявен е за изчезнал от жена си, Аманда Слейтър. Не се прибрал вкъщи от редовната игра на покер във вторник вечер.
— Имаме ли снимка?
— Да, онази от формуляра за изчезнало лице, който е попълнила жена му.
Карлос извади черно-бяла разпечатка.
— Дай да видя.
Човекът на снимката носеше скъп на пръв поглед костюм и косата му бе пригладена назад. Приликата с полумъртвото тяло, което санитарите измъкнаха от колата, беше очевидна.
— Той е — заяви Робърт, като разгледа снимката. — Има същите черти на лицето.
— И аз така мисля — съгласи се Карлос.
— Ще тръгна след линейката. Ако има шанс да оцелее, искам да съм при него.
— Идвам с теб.
— Ще накарам момчетата от лабораторията да направят оглед, макар че след събитията през последните пет минути всичко е замърсено — разтревожено каза доктор Уинстън. Посочи гъстите храсти и високата трева наоколо. — Пък й съдейки по растителността, ще им отнеме адски много време.
— Само ги помоли да се постараят — измърмори Робърт, като също се огледа.
— Винаги се стараят.
Детективите се отдръпнаха от колата, за да направят място на криминалистите.
27.
Болницата „Гуд Самаритан“ се издига величествено на булевард „Уилшир“ в централен Лос Анджелис. Влизането е по кръгла алея откъм Уитмър Стрийт. При обичайни условия пътуването от Грифит Парк би отнело на Робърт около четирийсет и пет минути. Този път той взе разстоянието за по-малко от трийсет, при което Карлос едва не получи сърдечен удар.
Двамата изтичаха през безупречно чистата стъклена врата на главното фоайе към рецепцията. Две медицински сестри на средна възраст бяха заети да подреждат медицински картони, да говорят по телефона и да обслужват опашката от нетърпеливи клиенти, чакащи пред гишетата. Робърт застана най-отпред и показа значката си.
— Къде е спешното отделение?
Едната сестра вдигна очи от монитора на компютъра си и изгледа двамата детективи над големите очила, закрепени на върха на носа й.
— Вие да не сте слепи? Има опашка.
Гласът й беше спокоен, сякаш цялото време на света беше нейно.
— Да, всички чакаме. Наредете се отзад — запротестира възрастен мъж с гипсирана ръка. От опашката се чуха и други викове.
— Това е официално разследване, господине — отговори Робърт. — Къде е спешното?
Напрегнатият му тон накара сестрата отново да го погледне. Този път провери и значките им.
— Натам и в края наляво — каза неохотно, като посочи коридора отдясно. — Проклети ченгета, едно „благодаря“ няма да ти кажат — измърмори, след като Робърт и Карлос хукнаха накъдето ги беше упътила.
В спешното отделение гъмжеше от лекари, сестри, санитари и пациенти, които тичаха насам-натам, сякаш идваше краят на света. Помещението беше голямо, но при това хаотично движение на хора и болнични колички изглеждаше претъпкано.
— Как може да се работи на такова място? — Карлос се огледа тревожно. — Прилича на карнавала в Рио.
Робърт се огледа за някого, който би могъл да им даде информация. В дъното на главното помещение видя малко полукръгло бюро. Зад него седеше медицинска сестра със зачервено лице. Детективите веднага отидоха при нея.