— Пет-шест часа? Не е никак много.
— Кой ми го казва? Ти защо не спиш?
— И аз спя малко. Характерно е при моята професия.
— Трябва да се научиш как да разпускаш.
— Знам. Старая се — излъга той.
— Като заговорихме за работата ти, всичко наред ли е? Изглеждаше доста разтревожен, когато ти се обадиха днес.
Робърт замълча за минута и разтърка уморените си очи. Замисли се колко наивни са повечето хора, как не подозират, че злото ги дебне на всеки ъгъл. Част от работата му беше да поддържа това тяхно невежество.
— Всичко е наред, обикновена работа. Винаги има известно напрежение.
— Сигурна съм. Повече напрежение, отколкото мога да си представя. Както и да е, радвам се, че се обади.
— Извинявай, че пак се наложи да тръгна толкова спешно. Някой ден ще се реванширам.
— С удоволствие… точно затова си мислех. Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас в събота вечерта?
Робърт се опита да си спомни дали има някаква уговорка за събота вечер.
— Зает ли си в събота? — малко разочаровано попита тя.
— Не, не, свободен съм. В колко часа да дойда?
— Какво ще кажеш за шест?
— Звучи чудесно. Ще донеса нещо за пиене.
— Идеално. Спомняш ли си адреса?
— По-добре ми го дай, за всеки случай. Онази нощ бях доста пиян.
— На мен ли го казваш?
Двамата се засмяха.
29.
На другата сутрин Робърт и Карлос отново отидоха в окръжната патоанатомична лаборатория. Доктор Уинстън им се беше обадил около десет часа, след като бе завършил аутопсията на новата жертва. Искаше двамата детективи да са първите, които ще чуят резултатите.
Тялото на Джордж Слейтър лежеше върху металната маса в дъното на помещението. От кръста надолу бе покрит с бял чаршаф. Повечето вътрешни органи бяха извадени, претеглени и подредени върху метална табличка. Доктор Уинстън пусна детективите в секционната и ги остави да чакат при вратата, докато разглеждаше малко парче тъкан.
— Едно нещо е сигурно — отбеляза патологът, като вдигна очи от микроскопа. — Нашият убиец е много изобретателен.
Едва тогава Робърт осъзна колко изтощен изглежда доктор Уинстън. Рядката му коса бе разрошена, изражението — измъчено, очите — уморени.
— Убийство е, нали? — попита Робърт, като посочи призрачно бледото тяло на масата.
— Няма съмнение.
— Извършено от нашия убиец?
— О, да. Освен ако някой друг не знае за това.
Патологът се приближи до тялото и детективите го последваха. Той вдигна главата на жертвата на десетина сантиметра от повърхността на масата. Робърт и Карлос се наведоха едновременно, като почти удариха челата си в тила на трупа. Ясно видяха познатия символ.
— Да, убиецът е същият — отбеляза Карлос, като бързо се изправи. — Какви тогава са тези глупости, че човекът е умрял от някаква инфекция?
— Не са глупости. Точно от инфекция е умрял.
По лицето на Карлос се изписа недоумение и тревога.
— Чувал ли си за стрептококус пиогенес?
— Какво?
— Явно не си. Ами за стафилококус ауреус?
— Да, докторе, латинският е неразделна част от ежедневието ми. — Саркастичният тон на Карлос накара Робърт да се усмихне. — Какво, по дяволите, е това?
— Звучи ми като име на бактерия — намеси се Робърт.
— Абсолютно правилно, Хънтър. Елате да ви покажа. — Доктор Уинстън отвори кутия с множество микроскопски препарати, взе едно стъкло и отново отиде при микроскопа. — Погледнете — добави, като го постави под обектива.
Робърт се приближи, наведе се и погледна в окуляра. Завъртя големия винт за фокусиране и заразглежда пробата.
— Какъв дявол е това, докторе? Виждам само някакви… червейчета, дето се движат като мухи без глави.
— Мръдни и аз да видя — обади се Карлос като любопитно хлапе. — Да, и аз ги виждам — добави, след като разгледа пробата.
— Тези червейчета, драги ученици, са стрептококус пиогенес. Сега вижте това.
Доктор Уинстън извади друго стъкло от кутията и го монтира на микроскопа.
Този път Робърт видя зелени топчета, които се движеха доста по-бавно от червейчетата. Карлос погледна набързо след него.
— Е, и какво? Някакви зелени топчета.
— Това е стафилококус ауреус.
— Приличаме ли ти на студенти по биология, докторе? Говори на английски.