— Виждаш ли?
Карлос проследи с поглед пръста на колегата си.
— Камери!
— Именно.
Робърт се приближи до бодигарда, който пазеше аварийния изход.
— Извинете, къде е контролната зала на системата за наблюдение? — попита, като показа значката си.
— Горе, до кабинета на управителя.
— Ще ми покажете ли къде е? Трябва да видя записите.
Двамата детективи последваха бодигарда до другия край на клуба. Качиха се по тясно стълбище на горния етаж, където имаше тесен коридор. На една врата пишеше: „Контролна зала“. Вътре друг служител на охраната седеше заобиколен от малки телевизионни екрани. В скута си държеше добре сгънат вестник, отгоре се виждаше страницата за кръстословици. Карлос забеляза, че му остава да попълни само една дума.
— Здрасти, Сту — каза бодигардът.
Другият мъж не ги удостои с поглед.
— Емоционален шок, шест букви, започва с Т. Какво може да бъде?
Краят на химикалката в дясната му ръка — беше почти напълно изгризан.
— „Травма“ — каза Робърт.
Охранителят най-сетне вдигна очи от кръстословицата и осъзна, че колегата му не е сам. Остави вестника и зае по-изправена поза на стола. Робърт се представи и показа документите си.
— Първо трябва да вземем разрешение от управителя — каза Сту, след като детективът обясни причината за посещението си.
Робърт не възрази и изчака, докато охранителят набързо обясни ситуацията на началника си.
— Добре, сър. Ще изчакаме — завърши и затвори телефона.
— Е? — попита Карлос.
— Сега ще дойде.
Робърт огледа мониторите пред охранителя.
— Колко камери има общо?
— По една над всеки бар, една над входа на Главната зала, една над аварийния изход, две на терасата, една над главния вход, по една във всеки коридор към тоалетните, три над дансинга и две над терасата за специални гости — отговори Сту, като показваше различните монитори.
Вратата се отвори и в стаята влезе нисък мъж с безупречно изгладен костюм на тънки райета. Беше висок около метър й седемдесет и пет, а лицето му, цялото в дупки от тежко акне в младежките му години, приличаше на сюнгер. С гъстите си вежди изглеждаше като герой от анимационен филм. Той се представи като Тевес Лопес, началник на охраната. Робърт не си губи времето с излишни обяснения:
— Трябва да видим записите от камерите ви от миналия петък.
— Какво точно търсите?
— Миналия петък е била отвлечена млада жена. Имаме основания да смятате, че е била похитена в този клуб. Трябва да видим записите ви.
Тевес и Сту се спогледаха тревожно.
— Опасявам се, че има проблем, детективе — каза началникът на охраната.
— Защо?
— Пазим записите само два-три дни. Тези от миналия петък са изтрити.
— Какво? Защо? — смутено измърмори Карлос.
— Няма нужда да ги пазим — небрежно обясни Тевес. — Ако през нощта не е имало сбивания, от касите не са изчезнали пари или не е имало инцидент, свързан с наркотици, няма причина да пазим записите. Вижте, детективе, в наши дни всичко е цифрово. Имаме тринайсет камери, които записват между дванайсет и петнайсет часа всяка нощ и това заема много място на твърдите дискове. След като се уверим, че нощта е минала безпроблемно, изтриваме записа, за да освободим място.
Обясненията на Тевес изумиха двамата детективи. Може би единствените записи с лицето на убиеца бяха изтрити за икономия на дисково пространство. Робърт знаеше, че няма да получат втори такъв шанс. Той се обърна и погледна мониторите.
— Нямате ли резервно копие? — попита Карлос.
— Не. Както казах, няма нужда.
— Чакайте. Можете ли да приближите образа на тази камера? — Робърт посочи горния ляв монитор.
— Веднага.
Сту натисна едно копче и образът на екрана се увеличи три пъти.
— Кой е този? — порита Робърт, като посочи един дългокос мъж, който седеше на терасата за специални гости. От другата страна на масата бяха Краля и Джером.
— Това е Пиетро, един от барманите, но няма работа на терасата за специални гости — отговори Тевес.
— Трябва да говорим с него.
— Разбира се. Искате ли да го извикаме веднага?
Робърт огледа контролната зала. Не беше много подходяща за разпит.