Дори по холивудските стандарти къщата бе впечатляваща. Намираше се в края на тясна алея, между големи дъбове, наскоро отърсили се от листата си, които бяха натрупани на неравни купчини. С орнаментите си и ослепително бялата фасада къщата изпъкваше сред другите скъпи имоти на улицата. От едната страна, в началото на красивата градина, имаше двоен гараж.
— Явно адвокатската професия си има някои предимства — отбеляза Робърт, след като спря колата си на алеята.
Минаха по павираната пътечка до ниското входно стълбище и натиснаха копчето за повикване на видеодомофона.
— Да — отговори някой след няколко секунди.
Двамата детективи показаха значките си пред малката камера на стената и се представиха.
— Изчакайте малко.
Гласът на жената беше тих, но Робърт долови леко треперене от много часове плач.
— Разбира се, госпожо.
Изчакаха търпеливо близо минута, преди да чуят шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори и на прага се появи привлекателна жена със златисторуса коса, събрана в кок. Червилото й беше бледо, гримът й — съвсем лек, колкото да замаскира тъмните сенки под очите. Робърт оцени възрастта й на около трийсет и две години. Носеше лека черна шифонена рокля, която идеално подхождаше на тялото й. Изглеждаше съсипана от мъка.
— Здравейте!
Имаше впечатляващо присъствие, излъчваше някакво деликатно превъзходство. Позата й беше съвършена.
— Благодаря, че ни приехте, госпожо Слейтър. Надявам се, че времето не е много неподходящо.
Катрин се усмихна скромно и се отдръпна от вратата.
— Моля, заповядайте.
В къщата леко ухаеше на ароматни свещички, жасмин може би, но въздухът вътре беше хладен и стерилен. Стените бяха бели и Робърт забеляза по-светли квадрати, където са висели картини.
Тя ги покани в стая, която изглежда бе изпълнявала функцията на кабинет. Сега библиотеката беше празна, а диванът и креслата — покрити с големи бели платнища. Помещението беше ярко осветено, защото завесите, които доскоро бяха спирали слънчевите лъчи, бяха свалени. Навсякъде имаше кашони — обичайната декорация преди местене.
— Извинете ме за бъркотията — каза домакинята, като смъкна платнището от дивана и го струпа върху голямото бюро до прозореца. — Седнете.
Робърт и Карлос се настаниха на дивана, а Катрин седна на креслото срещу тях. Тя забеляза въпросителното изражение на Робърт и отговори, преди той да зададе въпроса си.
— Заминавам за Алабама. Ще остана у родителите си за известно време, докато реша какво да правя. Вече нямам работа тук. Дойдох в Лос Анджелис, за да може Джордж да започне работа в „Тейл и Джош“. Искате ли нещо за пиене? Кафе, чай?
— Не, благодаря. Така е добре.
Катрин се опита да се усмихне, но просто стисна устни и прошепна:
— Джордж обичаше да пие чаша чай следобед.
— От колко време живеете в Лос Анджелис, госпожо Слейтър?
— Преместихме се преди две години и половина. И моля ви, наричайте ме Катрин.
— И съпругът ви е започнал работа за „Тейл и Джош“ от самото начало?
— Да — леко кимна тя.
— Водеше ли нормален живот? Имам предвид посещаваше ли редовно спортни клубове, барове, нощни заведения?
— Джордж никога не е имал време за нищо. Само работеше. Оставаше до късно в кантората поне три пъти седмично, не ходеше на спортни клубове или на фитнес. Никога не е спортувал много. — Катрин се загледа през прозореца, но погледът й не беше фокусиран върху нищо. — Единственото му занимание в свободното време беше играта на покер във вторник вечер.
Очите й се напълниха със сълзи и тя посегна към кутия с кърпички на бюрото.
Робърт и Карлос се спогледаха напрегнато.
— Знаете ли с кого играеше покер? Дали с приятели от службата или…?
— Да, с други адвокати от кантората. Може би и с други хора, но не знам със сигурност.
— Познавахте ли се с тях?
— Да, познавах някои от адвокатите в „Тейл и Джош“.
— Имах предвид дали познавахте някои от покер партньорите на съпруга ви.
— Не съм присъствала на игрите им, ако това искате да кажете.
Робърт долови арогантност в гласа й.
— Знаете ли къде се събираха да играят? В клуб, в нечия къща?
— Джордж ми каза, че всяка седмица играят в различна къща. Редували се да домакинстват.
— Наистина ли? Ами у вас? Идвали ли са да играят у вас?
— Не. Никога не бих позволила.