Матиесен дръпна два пъти енергично от цигарата си и закрачи бавно около заседателната маса.
— На свой ред шведите дрънкат само глупости. Неслунд подозира, както обикновено, ту едни, ту други, така че е трудно да се направят някакви изводи от това. Ние самите, както ви е известно, нямаме никакви сигнали за присъствието на палестински терористи в Норвегия, никакви, освен тази “сигнална лампичка” в хотел “Нобел”. Именно от това трябва да се правят изводи. Обаче какви? Чуваш ли, ти, как се казваше?
— Хестенес.
— Е, Хестенес, какви са изводите?
— В Скандинавия е проникнала или група от квалифицирани терористи, за която не знаем нито ние, нито израелците, или — е, да, шведите разполагат с някакви сигнали — или…
Хестенес се колебаеше. С внезапен решителен жест Матиесен изгаси наполовина изпушената си цигара в най-близката му чашка с кафе и се взря в Хестенес.
— Е — каза той, — продължавайте, Хестенес! Или какво?
— Или това е просто лъжлива тревога.
— Точно така — заяви Матиесен и се отправи към вратата, — точно така. И ако е лъжлива, то го докажете, ако, разбира се, този път не изтървете нашия хотелски гост или успеете да го проследите за повече от три минути. Точно така е — каза Матиесен, обръщайки се вече на прага, — или всичко това е глупост, или е дори нещо по-лошо от това, което можем да си представим.
Замълча за малко, след което добави:
— Моля ви да не изпускате този дявол още веднъж.
И си тръгна, без да тресне вратата.
В 11.28 часа Хестенес смени колегата си от група А и зае същата, както в навечерието на случилото се, уютна позиция до витрината на кафенето на грандхотела. Метна палтото си с радиостанцията на облегалката на съседния стол. Разбърквайки кафето си, той усети тежестта на револвера под мишницата на дясната си ръка (Хестенес бе левичар). Наблюдавайки за пръв път в полицията чужденци, той разполагаше с оръжие.
Някъде там горе, в хотела, се намираше обектът на наблюдението му. Сигурно бе закусил още преди десет часа, преди затварянето на ресторанта за почивка, и се бе върнал в стаята си, където се намираше вече повече от час и половина.
А можеше и да не е така. Там, в хотела, нямаше нито един полицай. Сътрудниците от техническото подразделение щяха да успеят да пристигнат с целия си багаж едва след двадесет минути. Възможно бе обектът да се разхождаше в момента по третия или четвъртия етаж, там, където след пет-шест часа щеше да се настани израелската делегация. Проверяваше служебните изходи и изучаваше възможността да се измъкне през туристическото бюро на втория етаж. Та нали хотелът бе разделен по определен начин. Вторият етаж принадлежеше на това бюро и за него имаше отделен вход. До бюрото не можеше да се стигне нито по стълбището на самия хотел, нито с асансьора му.
Поради това този начин щеше да е най-правилният. Вместо да проникнеха в хотела през нейния охраняван, разбира се, главен вход, терористите щяха да се възползват преди всичко от туристическото бюро и щяха да накарат персонала му да мълчи. След това щяха да разбият вратата на служебния вход, която щеше да е заключена (а как иначе), и неочаквано щяха да се изкачат по служебното стълбище или на третия, или на четвъртия етаж. Щяха да извършат за няколко мига гнусното си дело и да изчезнат в разгара на паниката по същия път.
Не означаваше ли това, че охраната трябваше да съсредоточи всичките си сили и вниманието си върху входа на туристическото бюро откъм улица “Карл Юхан”, а не върху входа на хотела откъм улица “Розенкранц”?
Непознатият горе се занимаваше, със сигурност, с нещо, но не използваше телефона. Явно бе професионалист, а не някакъв си психар-наркоман. И на обирджия не приличаше, защото полицията бързо ги разкриваше.
Е, а ако в леката му чанта имаше в момента не само дрехи, четка за зъби, прибори за бръснене и списание “Нюзуик”, а, да кажем, и шест-седем килограма ТНТ[7]? Правилно разположен, такъв един заряд можеше да унищожи и хотела, и всичко в него.
Не, това не трябваше да се случи. Техничарите щяха с лекота да открият всичко, защото имаха такава заповед. Единственото предимство на службите за сигурност бе сега това, че човекът не знаеше, че е под наблюдение. Или пък знаеше? Защо пък професионалистът да не изхождаше от една такава възможност? А ако всичко това бе маневра, която не можеше да се докаже впоследствие? Или пък може би този номер 17 привличаше специално вниманието към себе си, позволявайки да бъде проследен? Та нали бе пристигнал под истинското си име?