Обектът се появи неочаквано на улицата пред входа на хотели. Бе мушнал ръце в джобовете на якето си и черната му чанта я нямаше, въпреки че както изглеждаше, се канеше да напусне хотела. А къде бе ТНТ-то? Защо не носеше празна чанта?
На пръв поглед изглеждаше, че просто се разхожда, зяпайки небето над покрива на грандхотела. На практика обаче явно наблюдаваше кръстовището. След това закопча замислено якето си.
Хестенес вече бе успял да предаде чрез радиокод учудването си (В-2 до В-1 и В-3: “Лисицата излиза”) и да излезе от хотела, докато обектът пресичаше улицата, насочвайки се направо към витрината, зад която само преди секунди седеше Хестенес.
Последният се спря пред входа на грандхотела и наблюдаваше как обектът мина само на няколко метра покрай него.
“Е, дяволе, да видим дали ще успееш да избягаш този път от мен?” — помисли си Хестенес и решително разкопчал палтото си, изскочи с два скока на улицата, но веднага се втурна обратно. Обектът спря пред витрината вдясно от входа на хотела. Там часовникарите бяха разположили цяла планина от най-скъпите часовници на фирмата “Ролекс”, които лежаха, сякаш призовавайки малолетни крадци да хвърлят тухла по стъклото, след което да припечелят добре от продажбата на откраднатото (най-скъпите часовници струваха около 200 000 норвежки крони[8]). Преминавайки всеки път покрай тази витрина, самият Хестенес спираше, гледаше ги и от една страна, се възмущаваше от това как самата полиция тласкаше към престъпление, а от друга, като син на беден селянин, не можеше да си представи, че съгражданите му са в състояние да носят часовници, стойността на които бе равна на годишните заплати на двама млади полицаи и то преди плащането на данъците.
Сега обаче не му бе до тези разсъждения, защото трябваше да вземе бързо решение. Не можеше да си позволи да се сблъска отново с обекта и нямаше право да го изгуби от поглед. Този път си имаше работа с професионалист, следователно, трябваше да действа чисто.
Излизайки от укритието си, той пресече бързо улицата по посока на стортинга[9]. Приближавайки до паркинга до него, той се наведе, за да “оправи” връзките на обувките си, и погледна към обекта.
Обектът обаче го нямаше.
Хестенес се обърна, надигна се, извади радиостанцията си с чувство, средно между отчаяние и страх, защото нали трябваше да докладва за успех, за това, че вчерашният провал е поправен. Е, как можеше да съобщи, че обектът се е изпарил като мъгла?
В момента, в който натисна бутона, зеленото яке се мярна сред тълпата около статуята на Кристиан Крог[10]. Обектът разговаряше с двама младежи, разпространяващи листовки и дрънкащи с канчета за събиране на пари. Над главите им се вееше знаме, което бе добре познато на Хестенес. Зелено, бяло, червено и черно — това бяха палестинските цветове.
Хестенес съобщи по радиостанцията и Атлефьорд успя да снима доброволците за каузата. Атлефьорд винаги бе наблизо.
Хестенес съобщи местоположението си и чу отговора на Атлефьорд вече пред входа на грандхотела. Кимнаха си един на друг.
Ловът продължи. Отначало Атлефьорд снима, след това се поблъска малко в тълпата и взе една от листовките. Както се оказа, тя не бе свързана по никакъв начин с тероризма. Текстът й бе разделен на три заглавия:
ЗАЩИТИ НЕЗАВИСИМОСТТА НА ООП
УЧАСТВАЙ В ДВИЖЕНИЕТО ЗА СОЛИДАРНОСТ
ПОДКРЕПИ МОРАЛНО ООП
Следваше покана за концерт на солидарността и танци в обичайното студентско кафене “Шато Ньоф”, тоест нищо такова, каквото би могло да има значение за службата за наблюдение. И все пак двамата младежи, обменили по две думи с обекта, можеха съвсем законно да бъдат вписани в списъка “симпатизанти”, защото параграф 4 в последния абзац на инструкцията за службите за наблюдение гласеше: “Участието в законна политическа организация или законна политическа дейност само по себе си не може да е основание за задържане и регистриране на сведения за това” (по този начин, разговорът с терорист имаше по-голяма тежест, отколкото “само по себе си”).
През близките две пресечки обектът не направи никакви опити за контакт. Хестенес го следваше по другия тротоар. Обектът не се оглеждаше, дори и когато се спираше пред витрините.
А може би?…
Не. Руар Хестенес работеше като агент в криминалния отдел на полицията и в отдела за борба с наркотиците вече общо четири години. Онзи, който се спира пред витрина, за да види в отражението дали има “опашка”, стои обикновено някак си напрегнато и веднага се вижда, че не го интересуват изложените във витрината стоки.