— Тогава да опитаме да се спуснем с няколко стъпала. Та аз не познавам никого от “Разед”. Свържи ме с когото и да е от местните шефове, а аз ще му кажа какво искам. Така става ли?
— А къде си отседнал?
— Бих предпочел да се срещнем някъде в града.
— Не мисля, че ще се получи. Те трябва да дойдат при теб, а не обратното.
— O’кей! Хотел “Плаза”, стая 414. Кога ще успееш да организираш срещата?
— Може и до половин час, а може и след две седмици. Не знам.
Карл се готвеше да покани лекаря да обядват заедно, но се отказа от тази си мисъл. Искаше му се от чисто лично любопитство да научи малко повече за медицинската помощ, оказвана от шведите, но за това щеше да е необходимо време, а и на самия него щеше да му се наложи да отговаря на въпроси, което означаваше, че можеше да даде повод на своя чувствителен събеседник да си мисли през цялото време, че на практика води прикрит разпит.
— O’кей — каза той и постави една банкнота върху масата. — Тогава да се разделяме. Надявам се, че всичко ще се получи и ти, разбира се, ще узнаеш за резултатите, така или иначе. Ако в продължение на два дни не се случи нищо, то ще бъда принуден да те потърся отново. Договорихме ли се?
Карл вече бе изчезнал в блъсканицата по “Хамра стрийт”, а лекарят продължаваше да седи неподвижно, взрял се в чашата си с бира. А усещането, че срещата ще се състои задължително, не напускаше крачещия сред тълпата Карл.
Избра си малък ориенталски ресторант и изяде в него един дюнер със салата, поливайки всичко това с бира. След това се поразходи безцелно по улиците около “Хамра” и стигна до едно кино, в което прожектираха “Амадеус”. Филмът бе дублиран на арабски, но музиката си оставаше същата. Той вече бе гледал този филм, но изпита истински възторг да види и слуша Моцарт, говорещ на арабски.
Когато се готвеше да вкара ключа в ключалката на хотелската си стая, забеляза, че някой вече е отключил вратата. Застана нащрек и ръката му сама посегна към мястото, където обикновено носеше револвера си. След това си пое дълбоко въздух и влезе в тъмната стая. Усети слабата чужда миризма още преди да запали осветлението, но се престори на учуден.
В стаята седяха двама души — мъж на около тридесет и пет години с тъмни очила и чернокоса жена с европейски дрехи и с десет години по-млада, насочила дулото на автоматичен колт към корема на Карл. “Популярна марка” — помисли си той и се спря по средата на стаята, като бавно и спокойно разкопчаваше велуреното си яке.
— Не съм въоръжен — поясни той.
— Казвам се Мишел, а това е Муна — каза мъжът с тъмните очила. — Искал си да се срещнеш с нас и ето ни тук.
Карл посочи към кревата и мъжът кимна одобрително.
Свалил якето и обувките си, Карл седна.
— А как да разбера кои сте? — попита той.
Мъжът, представил се като Мишел, му показа малък бял плик с емблемата на Шведското радио на фона на дъга — писмото от Ерик Понти.
— Добре — каза Карл. — Казвам се Карл Хамилтън и съм сътрудник на шведската служба за сигурност. Тук съм официално или е по-добре да се каже — полуофициално, за да помоля за вашата помощ.
Мъжът, нарекъл се Мишел, кимна на спътницата си и тя скри пистолета в дамската си чантичка.
— Слушаме те — каза Мишел. — Позволи ни обаче да те помолим за всеки случай да не се опитваш да напуснеш стаята внезапно. По-добре остани да седиш на леглото. Просто за да се избягнат недоразумения.
Карл кимна. Поведението им му се струваше съвсем пристойно и коректно. Бе доволен, че контактът започваше професионално.
— Искам да се срещна с Абу ал Хул — каза направо той.
Девойката се опули, но веднага се овладя. Мъжът, представил се за Мишел, дори не мигна.
— Защо? — само попита той.
— Да ви предложа нещо от хладилника? — попита Карл и веднага добави: — Там няма нищо друго, освен напитки.
— Знаем това. Не, благодаря. Та на въпроса — отговори мъжът рязко, но достатъчно дружелюбно.
Карл им разказа цялата история от началото до края. След това изложи заключението на шведската служба за сигурност, че, разбира се, това би трябвало да е операция на ООП, но разузнавателната служба на последната не дава разясняващи отговори. Ако не било така, то положението по-скоро се облекчавало. Освен това шведската страна нямала възможност да проследи историята на пистолета, руско производство, попаднал в сирийската армия. Всичко това отне приблизително десет минути на Карл. И едва след това мъжът, нарекъл се Мишел, зададе първия си въпрос: