— А защо разчитате, че ще поискаме да ви помогнем, което, между другото, не е толкова невероятно? Та за какво ни е да ви помагаме?
— Ами ето защо — ако случаят не се изясни, то всичко ще изглежда така, сякаш именно палестинците са убили един от нас. Това ще повлече след себе си неприятни последствия за палестинското движение сред шведското обществено мнение. И ще облекчи положението на шведските власти, които искат да преследват палестинците в нашата страна.
— Вие обикновено си сътрудничите винаги с Израел — вметна девойката.
Обади се за пръв път. Говореше на английски с лек, като че ли френски акцент. Щеше да е просто красива, ако не бе лявата й буза. Лицето й бе загрозявано от изгаряне до устата, сякаш през цялото време се усмихваше саркастично.
— Така е — отговори Карл. — Мога само да добавя, че самият аз никога и с никого не съм си сътрудничил, а ето че сега търся вас. Все някога, между другото, трябва да се направи първата крачка.
— Номерът на пистолета у тебе ли е? — попита го мъжът, представил се за Мишел. — Мога ли да го получа?
Карл бръкна демонстративно за портфейла си — девойката с пистолета не помръдна — и извади малко машинописно листче с номера на пистолета „Токарев”. Подаде го на мъжа, а последният, без дори да го погледне, го пъхна във вътрешния си джоб.
— Защо искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? Нима не ти е достатъчно да получиш сведенията от нас? — попита го девойката.
— Не е — отговори Карл. — Вие можете лесно да ме излъжете. Освен това началството ми няма да повярва, че сведенията ви, да го кажем по-меко, се отнасят до “палестинския проблем”.
— А какво ще се промени, ако се срещнеш с Абу ал Хул? — попита момичето.
— Той е от ръководството на ООП. Когато шведската служба за сигурност търси контакт с ръководството на ООП, това е преди всичко един вид дипломатически акт. Може да се каже, установяване на сътрудничество. А данните, които той ще, ми предостави, ще бъдат вероятно по-правдиви, защото става въпрос за престиж. За пръв път си сътрудничим не с израелците, а с вас. Това е промяна на политическия курс и е толкова политически въпрос, колкото и въпросът за сигурността.
Палестинците се спогледаха и усмихнали се, кимнаха. Съгласиха се на мига.
— Звучи съвсем логично, но се надявам, че разбираш, че бихме могли да се натъкнем на препятствия и то, възможно е, на непреодолими препятствия. Проблемите за сигурността също могат да бъдат разглеждани в малко по-друга светлина, както разбираш — каза мъжът.
— Така е, съгласен съм, но за мен е важен резултатът — съгласи се лесно Карл, защото усещаше, че разговорът се движи в правилната посока.
— Съгласяваш се на опасна операция — каза девойката, наблягайки на всяка дума, — защото, ако си от Мосад, то всичко ще свърши с това, че именно ти, а не Абу ал Хул или който е да е от нас, ще бъдеш убит.
— Все още ли искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? — попита го отново мъжът.
Карл кимна.
Мъжът каза нещо бързо и неразбрано на арабски и жената стана и излезе. Взе чантичката с пистолета със себе си и в същия момент мъжът извади собственото си оръжие и го сложи до себе си на подлакътника на креслото.
— Сега ще направим едно малко пътуване — обясни той. — В тази стая няма да говоря повече по работа. След като излезем на улицата, ще тръгнеш сам надясно. Приблизително след двайсет метра ще видиш синьо “Пежо”, в което ще те чака Муна. Ако колата с теб и Муна бъде следена, ти ще умреш. А ако ли не… ще се видим довечера. Договорихме ли се?
Карл кимна, сложи си якето и обувките и излезе на улицата, без да чака мъжът да го последва.
Синята кола бе на указаното място. Седна отпред до Муна, която му подаде черни очила с тъмна странична защита, каквито носят слепите. Сложил си очилата, той усети, че не вижда почти нищо. Те се закрепваха с пружини около очите и прилепваха плътно към лицето.
— За да не ти завързваме очите, защото би се сторило подозрително на контролните пунктове — каза девойката, седяща до него, като леко и спокойно включи двигателя.
Колата завиваше постоянно ту надясно, ту наляво и по уличния шум той се досети, че са в центъра на града. След пет минути иззвъня радиотелефон и девойката, нарекла се Муна, отговори нещо. Може би че колата не е следена.
Измина около половин час и Карл започна да се тревожи. А ако изведнъж някой полицай реши, че колата със слепия пътник се държи твърде странно и започне да я следи. Дали щеше да го застреля тогава на място? Не, това бе невъзможно. Опитваше се да си спомни дали не бе видял къде бе оставила чантичката си. Не, не си спомняше дали го е видял или не, а и това едва ли имаше някакво значение, защото тя спокойно можеше да е преместила оръжието. Ако бяха забелязали нещо, трябваше да постъпи кодирано съобщение по радиостанцията и едва след това щяха да откарат колата някъде, щяха да почакат известно време, след което тя трябваше да излезе и бързо да се отдалечи, и чак тогава в багажника щеше да се задейства взривното устройство. Нима не бе така?