Не е, помисли си Карл. Щеше да е излишен риск да разкарват из града минирана кола с взривно устройство, което може да се задейства неочаквано, особено ако се управлява с радиовълна (от всеки радиопредавател в такси или в полицейска кола…), когато имаше толкова много контролно-пропускателни пунктове. Карл се почувства неудобно. Да свали очилата обаче и да обезвреди девойката щеше да означава да даде повод за подозрения и да се превърне в обект на мрачен лов.
Колата спря.
— Ще изляза от другата страна и ще ти помогна да слезеш, а след това ще те отведа в сградата — каза девойката.
Карл си отбеляза, че се намират в тих квартал. Шумът от коли се донасяше отдалече, някъде отгоре… Едва ли бяха преминали през границата, зад която живееха християните. Принуди се да не мисли и позволи да го въведат като слепец през вратата, а след това се изкачиха на третия етаж и влязоха в един апартамент. Някой го побутна внимателно и го настани на едно канапе. След това друг свали бързо и доста рязко очилата му.
Седеше в стая със заковани прозорци. Подът бе от бял камък, а стените от червено боядисани тухли, без каквито и да е украшения. Пред канапето имаше малка масичка. Освен това в стаята имаше кафяво бакелитово бюро в ретростил и няколко стола. До едната от вратите седеше млад човек с дълга къдрава коса, зелена униформа и АК-47 на коленете си. Зад бюрото, гледайки Карл в лицето, седеше човекът, представил се като Мишел. Останалите излязоха от стаята и затвориха вратата.
— Поставихме канапето за твое удобство, защото известно време не трябва да напускаш тази стая — каза Мишел, щом само примижавайки, Карл го разпозна.
А след това? — попита Карл.
Не ни проследиха, но не можем да сме стопроцентово сигурни в това. Следващата стъпка, за съжаление, ще е мъчителна за теб, но аз се надявам, че ще ни разбереш. Все пак искаш доста.
Карл не отговори и чакаше продължението.
— Ще те помолим за разрешение да се заемем с дрехите ти, а засега ще получиш от нас други. Докато се преобличаш обаче, ще помолим лекар да те прегледа, независимо дали го искаш или не. Просто за наше успокоение. Надявам се, че всичко ще свърши много бързо.
Карл предчувстваше какво щеше да се случи и кимна. Извади портфейла си, положи личното си удостоверение с малкия държавен герб до него, след това, без да пророни и дума, се съблече и постави дрехите си на купчина на масата пред канапето.
— Добре — каза мъжът, нарекъл се Мишел, приближи се до вратата и почука лекичко.
Влязоха двама мъже — млад и по-възрастен, като главата на втория бе скрита под черна маска. Младият носеше в ръце черен чувал, в който пъхна всичките вещи на Карл, освен портфейла и удостоверението, и изчезна, затваряйки вратата зад себе си.
Възрастният човек с черната маска се приближи до масата и извади някакъв инструмент от малка чанта. След това си сложи гумена ръкавица, намазана с вазелин, и се обърна към Карл.
— Аз съм доктор Махмуд и се извинявам за странния си външен вид — каза той. — Отначало ще ви предложа най-неприятното. Бъдете любезен да дойдете тук и да се наведете напред, като се разкрачите.
Карл въздъхна нерешително, след което изпълни онова, за което го бяха помолили. Това бе първият (за негово голямо разочарование по-късно в живота му), но не и последният път, когато бе подложен на подобна проверка, която (за което нямаше ни най-малка представа) бе на практика доста обичайна при контрола на границата на неговата собствена страна и преди всичко в затвора “Крунуберг”, в който в момента бяха затворени по подозрение в тероризъм четирима шведски активисти на пропалестинското движение, въпреки че за задържането им нямаше никакви формални поводи.
Следващия етап бе изследване на устната кухина. Държейки зъболекарско огледалце в едната си ръка, маскираният доктор, който, без съмнение, приличаше на съвсем истински лекар, почукваше с някакви инструменти по всеки зъб и по всяка открита от него пломба.
След това бяха прегледани ноктите на краката и ръцете му, всеки поотделно, а после и самите ръце и крака — явно в търсене на каквито и да е счупвания. На въпроса дали е имал такива, Карл отговори: “Не, никога не съм си чупил нищо”.