Ако се съдеше по вече известните данни и връзки, изобразени на схемата на стената, съществуваха, строго погледнато, две възможности — или немското разследване щеше да даде нови и конкретни сведения, или, което също бе възможно, макар и само теоретично, и Фристед го разбираше — щяха да се намерят данни в материала за седемте палестинци.
Освен това можеха да се надяват на малки, ама много малки шансове от опита на Карл Хамилтън да намери игла в купа сено в Бейрут. Опитът, разбира се, бе сериозен, но едва ли можеше да се разчита сериозно на него.
— Това няма да внесе кой знае каква яснота по случая — каза Апелтофт, влизайки в стаята и хвърляйки недоволно върху празната среда на масата за заседания връзка протоколи от разследването и разпитите, дебела около тридесет сантиметра.
— За съжаление, сигурно е така, но все пак ще го прегледаме — отговори Фристед и с принудена увереност се отправи към кафеварката.
Най-сетне се бе научил да се справя с тази “адска машина”.
Прекараха по-голямата част от деня със “седемте палестинци”. Проверяваха подред разпитите, протоколите за домашен обиск и личните политически изявления, които всеки от тях бе представил пред шведското Управление по имиграционните въпроси и местната полиция, по времето, когато бяха искали разрешение да останат в Швеция. За да се представят в качеството на политически бежанци, те, естествено, се представяха преди всичко като дезертьори от палестинските организации. Поради това се и страхуваха да не ги върнат в Близкия Изток. Съвсем вероятно бе да са преоценили дейността си или значимостта си за различните организации, към които се причисляваха, защото сега именно тази принадлежност даваше възможността да бъде гледано на тях като на терористи.
Както и можеше да се очаква, седмината имаха “вътрешни връзки”, тоест, казано на нормален шведски, “се познаваха помежду си”. А при по-внимателно вглеждане се оказваше, че се познават доста добре, защото живееха близко един до другиго и симпатиите им към посочените от тях организации не играеха никаква роля в това. Например, двамата най-заподозрени в тероризъм “другари” от НФОП — ГК общуваха с по-малко заподозрените привърженици на идеологически близката им организация НФОП и с привържениците на “Ал Фатах”, защото живееха в един коридор на едно и също студентско общежитие.
Членовете на следствената група бяха стигнали до извода, че най-тежко е положението на привържениците на “Ал Фатах”. Те също трябваше да бъдат депортирани, въпреки че сама по себе си “Ал Фатах” не бе класифицирана от правителството като терористична организация.
Бе препоръчано и седмината да бъдат депортирани от страната при първия удобен случай. А и въобще те можеха да бъдат задържани дълго време затворени в полицейския арест, защото законът предвиждаше, че службата за сигурност можеше да е и прокурор, и съдия по време на преговорите за защитници, които задържаните можеха да поискат съвсем законно. Неслунд обаче все още не бе направил никакво запитване в Управлението по имиграционните въпроси.
Връзките между седемте палестинци и четиримата задържани шведи бяха слаби. Всичко се свеждаше само до телефонни разговори, което бе напълно естествено. (Известно ли е нещо? Чували ли са какво е било казано в “Рапорт” за НФОП като за “заподозряна” в извършеното престъпление? А, значи така, нищо не са казали за НФОП, а? Ще има ли някакви изяви? И така нататък.)
След този изгубен, както решиха след това, но честно отработен работен ден Фристед и Апелтофт се убедиха в онова, за което се досещаха още от самото начало, а именно че Неслунд можеше да използва седмината палестинци както си поиска, защото те нямаха никакво отношение към делото. Просто му се искаше да изглежда така. Това си бе негова работа, неговото шоу за средствата за масова информация и за рекламния апарат, така че не трябваше да се намесват в това. “Фирмата” често постъпваше по този начин с така наречените “Крьохер лифтен”.
— А как изглежда всичко сега? — попита Фристед, приближавайки се до стената и сваляйки снимките на седемте палестинци.
— Остава разследването на немците. И, естествено, Карл там, в Бейрут. Това обаче е само въпрос на късмет — отговори Апелтофт.
— Той, изглежда, е добро момче, този Хамилтън — или каза, или попита Фристед и за пръв път през този ден запали лулата си.
— Така е, но аз, сигурно съм старомоден, защото ми е трудно да разбера това — комунист във “фирмата” — изръмжа Апелтофт.
— Извинявай, но ние вече сме твърде стари — и ти, и аз — най-малкото за работа. А и премиер-министърът има хора с такова минало. Той със сигурност не е от момченцата на Неслунд.