Двама души вървяха от двете му страни и го водеха под ръка. Минаха през врата или арка, след което се озоваха върху тясно, открито стълбище. Ехото от стъпките и гласовете им подсказа на Карл, че се изкачват по стълби на недостроена висока сграда.
След това минаха през врата, която, ако се съдеше по кратките възгласи на много хора, бе добре охранявана. Карл си помисли, че охранителите вероятно се проверяваха взаимно. Освен това чу шумоленето на листове, които, изглежда, някой четеше.
Свалиха очилата му в коридора. Наистина бе в недостроена висока сграда. Минаха през много бъдещи апартаменти без врати и без подова настилка. Всичките прозорци на коридора и на излизащите в него помещения обаче бяха заковани за случаи на въздушни атаки. Карл забеляза, че отвън не прониква светлина, а осветлението в коридора бе минимално.
— Избрахме мястото специално за тази среща — прошепна зад гърба му човекът, нарекъл се Мишел.
Покрай стените в другия край на коридора бяха струпани чували с пясък за защита от евентуален обстрел с гранатохвъргачки. Влязоха в една стая през проход във високата двойна стена, направен от чували с пясък. Зад едно от обичайните за Близкия Изток бюра от кафява пластмаса, имитираща дърво, седеше Абу ал Хул. В стаята имаше двама охранители, всеки на своя стол и до своята стена, приблизително на четири метра един от друг. Абу ал Хул седеше до вътрешната тясна стена, а пред бюрото му имаше два стола.
Дори и стаята да бе пълна с народ, помисли си Карл, пак щеше да е трудно да не се разбере кой в нея имаше прякора Сфинкса и бе шеф на една от най-добрите в Близкия Изток служби за сигурност и разузнаване.
Абу ал Хул не го поздрави, а само му посочи единия от столовете пред себе си. Карл седна, също без да му подаде ръка. Абу ал Хул бе побелял, късо подстриган и мускулест човек на около шестдесет години. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на твърдото му лице изпъкваха по източно извитият му нос и голямата му уста, несвикнала да се усмихва.
Човекът, нарекъл себе си Мишел, седна до Карл и известно време седя мълчаливо. След това Абу ал Хул свали бавно очилата си. Оказа се синеок.
— Аз съм Абу ал Хул — каза той с нисък и меланхоличен баритон.
— А аз съм Карл Хамилтън, офицер от шведската служба за сигурност, и се радвам, че получих възможността да се срещна с вас — отговори му Карл.
Без да му отговори, Абу ал Хул го изучава известно време с твърдия си син поглед, след това му подаде през бюрото малко хартиено листче.
— Имаме определени косвени сведения, че най-компетентният ни враг — знаете, че имаме много врагове — планира покушение срещу някого от ръководството ни тук, в Бейрут. Лично аз, без съмнение, бих могъл да бъда такава цел. Съгласно информацията ни, тези планове могат да имат скандинавска връзка. Какво мислите за това, господин Хамилтън? — монотонно и едва мърдайки устни, попита Абу ал Хул.
— Не знам нищо за това и нямаме никакви сведения по въпроса — отговори предпазливо Карл.
— Помислете си дали вие самият не сте част от тази група? Връзката ви със Скандинавия е безспорна. И както разбирате, ние посветихме двата дни, през които ни гостувахте, на извършването на известни проверки — продължи Абу ал Хул със същия равен тон.
Карл се замисли. Бе почувствал известно облекчение, защото това, наистина и без каквото и да е съмнение, бе именно онази среща, която бе очаквал, а не пътуване в мрака на неизвестността — каквато мисъл неведнъж го бе посещавала: Ако обаче сега, неясно защо, бяха решили, че той участва в някаква си операция, насочена срещу ръководството на ООП, то положението му бе най-малкото тревожно. Веднъж бе имало такава операция и Карл бе запознат добре с нея, защото бе в Бейрут, точно когато израелска група командоси бе нахлула в квартирата на трима висши ръководители на ООП и ги бе застреляла на място.
— Аз, разбира се, не мога да знам какви проверки сте извършвали, но нямам причини да се безпокоя по този повод — отговори бавно Карл, стараейки се да не нервничи.
— Можете ли, мистър Хамилтън, да докажете по някакъв начин, че не участвате в подобна операция? В такъв случай бихме могли да се договорим и за останалото.
— А какво по-точно искате да докажа?
— Че не сте изпратен убиец, например.
Абу ал Хул оставаше спокоен, но четиримата мъже, намиращи се в стаята, се взираха напрегнато в Карл.
Той пък търсеше трескаво изход от ситуацията. Разговорът бе приел по-неприятен обрат, отколкото можеше дори да си представи. Възможно бе това да е само стандартен похват за разпит — опит да се уговори разпитвания, че “това го знаят всички” и така нататък, но от друга страна, ако палестинците, неясно защо, не му бяха повярвали, то времето му щеше да започне да тече като в пясъчен часовник. Карл взе решение и веднага започна атака, въпреки че след това така и не можа да си обясни защо постъпи именно така.