— Как можете да го докажете, след като руснаците не доставят оръжие за Израел — отбеляза недоверчиво Карл. — Обяснението щеше да е добро, ако беше правдоподобно. Как може да бъде проверено?
Пистолетът „Токарев” № АРР-4576543 принадлежал на майора от 23-та моторизирана пехотна бригада Рашид Абдел Хаму ал Холейли. Той бил ранен и пленен в боевете на Голанските възвишения. После този майор влязъл в състава на групата сирийци, разменени срещу израелски пленници под наблюдението на Червения кръст на границата на примирието в Кунейтра. Както и другите пленници, той бил предаден, естествено, без оръжие. Служебното оръжие на сирийските офицери се прикрепвало към униформата им с кожен ремък или месингова верижка, така че със сигурност можело да се направи извод, че не е могъл да загуби пистолета си, когато е бил ранен. Следователно бил попаднал в ръцете на израелците, а това означавало, че убиецът в случая с шведския антитерорист би могъл да е израелец.
— Проблемът, от само себе си се разбира обаче, е в това, че тези данни се намират, ако може така да се каже, в сферата на палестинските интереси — каза Карл.
Абу ал Хул кимна почти незабележимо, очаквайки Карл да продължи.
— Бих искал да знам дали бих могъл по някакъв начин да проверя достоверността на тези данни?
— Ние, разбира се, мислихме по този въпрос — отговори му Абу ал Хул замислено. — Проблемът е труден. Вие, мистър Хамилтън, доколкото съм запознат, се ориентирате доста добре в политическата ситуация в Близкия Изток и в борбата ни срещу ционистките и другите ни врагове, нали така? В такъв случай да започнем с онова, което знаете. Сирия не е съвсем точно онази държава или по-точно онзи режим, който ни обича и ни подкрепя. И ако се обърнете за тези сведения към сирийския режим, то бих ви помолил в такъв случай да не намеквате, че източник на тази информация сме ние, защото тогава няма да има никаква сигурност, че ще потвърдят всичко това. Нали така? Сирия няма повод да защитава Израел в името на Всевишния и Милосърдния[94]. Има възможност за получаване на положителен резултат по този начин, но ние ще го предоставим на вас. А сега да продължим и да видим дали можем да направим сътрудничеството ни още по-плодотворно. Чували ли сте нещо за “Божията мъст”?
Карл поклати отрицателно глава.
Абу ал Хул прекъсна разказа си и поръча турско кафе. След по-малко от тридесет секунди единият от охранителите се върна с месингово джезве с класическа форма и три малки чашки, които подаде подред най-напред на Абу ал Хул, след това — на Карл и най-накрая — на човека, представил се Като Мишел.
- “Божията мъст” е специален отдел в Мосад, който е създаден през периода, през който Голда Меир бе премиер-министър на Израел. Разцветът на дейността му бе в началото на 70-те години, а стратегията му включваше две направления. Първото бе убийства на палестински интелектуалци в Европа. Преди всичко не на онези, които, така или иначе, са свързани с военните операции, а на интелектуалците, които се занимават с пропаганда, журналистика, поезия, литература. Дългата поредица убийства, последвали след това, показа, че това е дело на ръцете на много опитен екип. Второто бе стремежът да се представи всичко така, сякаш убийствата са извършвани от съперничещи си палестински групи и следователно сякаш самите палестинци се избиват помежду си.
Един израелски генерал, близък приятел на Голда Меир — Арон Замир, ръководеше тази дейност до 1973 година, чак до първия си голям неуспех, който бе свързан с историята в град Лилехамер в Норвегия. Това, че бе убит друг човек, както се казва, не било толкова страшно, но че половин дузина оперативни работници попаднали в затвора, било катастрофа, защото за освобождаването им било необходимо решение на норвежкия съд. Всичко свърши с това, че Арон Замир, който, между другото, също бе на местопрестъплението в Норвегия, бе уволнен, а отделът прекрати дейността си.
Абу ал Хул обаче смяташе, че сега дейността му е възобновена отново. Убийството на палестинския представител в Социалистическия интернационал Хисам Сартави много приличало по почерка си на работата на “Божията мъст”, като при това две обстоятелства сочели към това — технически операцията била проведена превъзходно и всичко било представено така (това се споменавало и в историческите трудове), че уж самите палестинци се стреляли помежду си и че уж палестинците, настояващи за преговори, били убивани от кръвожадната фаланга, която искала да има винаги влияние върху тях.
Имало обаче и съществени разлики. Грешката в Лилехамер се състояла в това, че в операцията били включени твърде много любители. Убийците избягали, защото нали били истински професионалисти, постъпващи уверено в такива ситуации, но онези, които трябвало да обезпечават операцията били заловени.