Фристед само изгрухтя нещо в отговор от типа на: “Много добре”. И двамата затвориха.
Карл се пъхна под одеялото и поставил ръце под главата си, се загледа в тъмнината. От “Хамра стрийт” долиташе безкрайната симфония на автомобилни клаксони.
Защо бяха изпразнили пълнителите си във вече мъртвия човек?
Заспа, така и не измислил нищо, и спа лошо, без сънища.
Няколко утринни часа той броди по големите книжарници в центъра на града, които си спомняше много добре още от първото си идване в Бейрут. По онова време бейрутските книжарници бяха най-добрите в Близкия Изток. Сега изборът на книги не бе чак такъв, но все пак не бе и толкова беден, колкото можеше да се очаква. Не бе ясно как търговците на книги успяваха в това. Дали се наемаха за това параходи, които влизаха в “християнските” пристанища? А как след това се прехвърляше всичко това в Западен Бейрут? С камиони до Дамаск или със самолети?
На Карл му се стори, че делът на религиозната литература най-малко се е удвоил. А най-новите американски, английски и френски издания за последните войни в Близкия Изток бяха толкова, че Карл не повярва на очите си. Купи няколко книги на английски език за палестинските влиятелни военни и за политическите мюсюлмански организации в Ливан.
Навсякъде го вземаха за американец и това бе естествено, защото говореше на същия английски, на който и останалите студенти в Сан Диего. Никой обаче не се отнасяше предпазливо с него или поне не се забелязваше такова нещо. Реши, че хората просто си мислеха, че е журналист, при това американски журналист в Бейрут, поради което едва ли бе привърженик на американската и израелската политики в Близкия Изток. Поне Карл предполагаше, че именно поради това продавачите в книжарниците или уличните търговци на напитки не се отнасяха враждебно към него.
Когато се върна в хотелската си стая, там вече го чакаше Муна, но този път без пистолет. Помоли го да остави багажа си в стаята и да слезе до тъмнозеления фиат, който била паркирала през една пресечка от хотела. Тръгнаха покрай брега по “Корнишен”, покрай големи самотни скали навътре в морето, приличащи на древни замъци на кръстоносци. Денят бе тих и хубав, а над морето се виеше лека мъгла.
— Прегърни ме, но преди това покажи паспорта си. Казвам се, както знаеш, Муна и съм медицинска сестра — каза му тя бързо, докато се приближаваха към първия контролно-пропускателен пункт по пътя на юг.
Над главата им изрева “Боинг-707” на авиокомпанията МЕА, прелетял ниско над тях — полетите бяха възобновени.
Карл подаде през Муна паспорта си на полициите “Амал”[95] и закачливо я целуна по бузата. (“Не преигравай” — прошепна Муна с престорено раздразнение.)
След половин час те влязоха в малко селце до морето и завиха в някаква пряка. Излязоха от колата и преминавайки през няколко безлюдни дворове, се озоваха в доста широка къща от жълти тухли, очевидно изоставена. Излязоха на голяма и защитена с парапет тераса, от която започваше полегат скат към морето. Там ги очакваше разкошен ливански обяд — червени малки пържени рибки (“Султан Ибрахим”); маслини; хлебни питки; лябне (ливански йогурт), нарязана зелена салата; хумус (крем от турски грах); опашки на лангусти на грил; средиземноморски раци; големи риби, приличащи на костури; запотени бутилки с минерална вода и ливанско розе.
Около масата седяха Рашид Хусейни и двама младежи, по-точно телохранители на около двадесетина години, оставили автоматичните си оръжия на четири-пет метра от масата до парапета на терасата.
Рашид го посрещна, стисна сърдечно ръката му и представи младежите — Муса и Али.
— Стори ми се, че тук ще е по-приятно и по-малко опасно, отколкото в някой ресторант. В Бейрут има толкова много очи и уши — каза Рашид, след като се настаниха около масата.
— Това обаче не е собствено ваша територия? — учуди се Карл.
— Не е — отговори му Муна. — Това е територия на “Амал”, но те не търсят тук “Джихаз ар Разед”, защото са заети с издирването ни в самия град.
— Въпреки че е трудно да се твърди със сигурност — усмихна се Рашид, криейки очите си зад слънчеви очила. — Е, а ако все пак довтасат тук, то ние ще ти заемем някакво оръжие. Те обаче няма да го направят и резултатът е едно на нула в полза за нас. Кога все пак напусна Калифорния?
Изглежда, Рашид не се интересуваше кой знае колко от това, а попита просто така, докато елегантно и ловко размазваше купчинка хумусен крем върху комат хляб.