Апелтофт седеше, протегнал крака. На единия му чорап имаше дупчица. Във всички случаи човек по чорапи не изглежда толкова солидно, а по-беззащитно и по-неофициално.
Апелтофт чувстваше себе си уморен, стар и нерешителен човек. Разбира се, било важно, че Карл научил най-накрая нещо за израелците. Разбира се, че било невъзможно да се принуди Неслунд да отмени заповедта си за напускането на страната поради това. Разбира се, че Карл имал правото да съобщи, че е болен и все пак да замине. Разбира се, че най-важното било да се продължи с търсенето на следите на убиеца на Аксел Фолкесон. Разбира се, че онова, с което разполагали, не било никаква следа, а задържани пропалестински активисти и араби, които са заплашени от изселване от Швеция.
И все пак фундаменталната грешка се състояла в това, че ето вече за трети път някой от тримата, натоварени с разследването на убийството, се възползвал от методи, противоречащи на служебния правилник. И особено лошо било това сега, когато в дома на Хедлунд били намерени патрони и пистолет. Според мнението на самия Карл, в чийто професионализъм Апелтофт въобще не се съмнявал, именно от това извънредно необичайно оръжие се бил възползвал убиецът. Ситуацията била ужасно неприятна, но нямало какво да се прави.
— Не — каза Апелтофт след минута мълчание. — Никой от служителите във “фирмата” не би могъл да подхвърли тези патрони.
— Че защо не? — кратко и рязко попита Карл.
— Защото не се занимаваме с такива неща. Ще се разчуе, ще тръгнат слухове и освен това е престъпно. Дори никой от личната гвардия на Неслунд не би се решил на такова нещо. Нищо и никога не би се получило, защото не би могъл да заповяда такова нещо, а е изключено да го направи лично. Между другото и осигуряването им е трудно. Кой от нашите би могъл да се сдобие с тези руски армейски патрони?
— А израелците?
— Защо им е да рискуват и да се намесват в предварителното ни следствие? За да ни насочат по лъжлива следа ли?
— Точно затова.
— На практика е теоретически възможно. Най-вероятното обаче е тези играчки да са били у момчето, както и дневникът, и писмата. Имам предвид, че и те са намерени едва при третото отиване там.
— Така е, но след като Неслунд настоя с такъв ентусиазъм да потърся още веднъж. И още нещо, дявол да го вземе. Какво “знае” Неслунд след завръщането си от Париж?
— М-да, обаче дневникът и писмата все пак не са фалшиви. Те наистина принадлежат на Хедлунд, нали така? А също не са намерени при първите два обиска. Възможно е същото да се е случило и с патроните.
— А кошчето за хартия! Нима специалистите два пъти не са го преглеждали?
— Да, това е невероятно. Ти, разбира се, си прав, защото има известна разлика между кошчето за хартия и скривалището зад хладилника.
— Известна разлика ли?
— Е, да. Доста голяма. Ще прегледам всичко. Във всеки случай, обещавам. Ако някой ги е подхвърлил, то няма да мине. Нека Фристед продължи да се занимава с онази въшка от Управлението по имиграционните въпроси, а аз ще се върна към Хедпуцщ ще видя какво и защо имаме там. Защо ти е обаче да летиш до Израел? Не поставяш ли всичко на карта?
— Трябва да науча истината. Не искам, ако след известно време ни отстранят от случая, така и да не сме научили цялата истина. Освен това се чувствам до известна степен излъган.
— Да, мисля, че си прав. Дяволски неприятно е наистина, но и аз не мога да се избавя от мисълта, че някой ни лъже.
— Разбира се, че това е Неслунд.
— Е, а ако някой лъже Неслунд? Да, той е лайно и ги е натворил такива във “фирмата”. В това съм съгласен. Трудно ми е обаче да повярвам, че е престъпник. Не, добре е, че ще отлетиш. Вярвам ти и е хубаво, че мога да го кажа, така че се възползвам от това сега.
— Преди обаче не мислеше така.
— Не.
— И защо не?
— Трудно е да се определи. Всичките новаци, какъвто си и ти, са хора на Неслунд и рушат “фирмата”, а освен това ни шпионират. Само кажи нещо, което не трябва да се казва на глас, и Неслунд ще го знае още същия ден. Мислех, че също си от тях, “експерт”, и това е всичко. Извинявай, но може да се каже и така, че ние, старите детективи, сме твърде сложни за “директорите на бюра”.
— Особено ако са комунисти.
— А ти какъв си?
— М-да, честно казано, не мога да го твърдя. Във всеки случай обаче съм зачислен във “фирмения” регистър като неблагонадежден.
— Знам го, но не мога да го повярвам. През първите години на службата си във “фирмата” работех в местния клон в Люлео и там се занимавах с комунистите. Четях всеки ден “Норшенсфламан”, особено семейните страници. Първо некролозите, като зачерквах умрелите от регистъра, а новите имена — на онези, които изразяваха съболезнованията си — ги вкарвах в него. По онова време светът бе по-прост. Не, Хамилтън, ти ми харесваш и аз те моля за прошка. Ние сме стари копои, нали разбираш?