Апелтофт се извини и отиде да сложи жена си да легне. Зави я и се върна скоро с бутилка евтино вино.
— Винаги заспива пред телевизора и въпреки това прекарва всичките си вечери пред него. А аз седя предимно тук, до кухненската маса, с моите си работи. Женен ли си?
— Не съм. Всичко се провали заради работата ми. Бях влюбен, но не се реших да й разкажа за работата си и възникна неразбиране.
— Аз никога не съм разказвал на жена си за работата си — отрони печално Апелтофт, отваряйки бутилката.
11
Странно впечатление остава от деня, прекаран край Стената на плача[106] в навечерието на християнската Бъдни вечер. През 1967 година там, пред самата стена, бяха направили площад. Онези, които влизаха вътре в загражденията, трябваше да носят на главата си кръгла шапчица, но мнозина туристи-християни отказваха да си сложат такава по причини, които не можеха да обяснят нито те, нито който и да е. Ето защо празнично украсеният площад пред Стената на плача бе едно от малкото места в Израел, където, като цяло, можеше да се определи кой е евреин и кой не е.
Това обаче също не бе съвсем показателно. През този ден, в навечерието на Бъдни вечер, там пристигна и скандинавска група, при това, водена от пастор. Хихикайки и шегувайки се, туристите взеха под наем всичко необходимо, за да им бъде разрешено да се приближат непосредствено до стената от страна на охранителите със зелените униформи на пограничната полиция. Този път охраната не бе многобройна и групата бе пропусната без контрол, защото всички вече бяха проверени преди влизането си в тази зона, а сезонът й средната възраст на дамите гарантираха благопристойно облекло.
Пред самата стена ръководителят на групата ги запозна накратко и шепнешком с историята на стената и завърши разказа си с указанието, че биха могли да напишат кратки молби върху листчета хартия и да ги пъхнат в процепите на стената. Обикновено евреите от цял свят постъпвали точно така. Никой от групата обаче не го направи. Та нали тази стена не бе стена на техния бог. Между другото, веднага след посещението на Стената на плача, те трябваше да се изкачат до джамията на Омар, която бе, както се твърдеше, най-красивата сграда на мохамеданите, а там не трябваше да си слагат на главите кръгли шапчици, но трябваше да си събуват обувките. Таксата за двете посещения влизаше в стойността на пътуването до Свещената земя.
Бе втората половина от деня и валеше дъжд. Евреите-хасиди[107] с дълги черни кафтани, шапки и високи обувки, обточени с кожи, без да придават значение на това, че видът им би могъл да развесели туристите, се поклащаха в молитви пред стената. От всички възвишения околовръст очите на службата за сигурност следяха напрегнато случващото се. Едни — така, че не се виждаха, а други — така, че само един от посетителите в последния ред можеше да ги види. Средно на ден се взривяваше по една бомба в Израел, но това се случваше в по-малко охраняваните места от типа на автобусни спирки, универсални магазини и кафенета. През последните няколко десетилетия това вече не правеше особено впечатление на никого тук. Край самото Свято място обаче не трябваше да се случва нищо, дори и горе — в района на мюсюлманския храм. Веднъж на един американски студент все пак му се бе удало да подпали джамията “Ал Акса”, за да очисти мястото от стария храм и да построи там нов, както обяснил впоследствие, което предизвика вълна от демонстрации, кръвопролития и поток от обвинения и недостойни публикации срещу арабите.
След като скандинавската туристическа група се добра с мъка до мюсюлманското светилище, ги огледаха и провериха още веднъж, повече заради божествената справедливост, отколкото заради загриженост за сигурността. Разбира се, че никой от службата за сигурност не очакваше, че терористите могат да се престорят на туристи, освен това тук бяха свикнали да виждат християни-пенсионери, а и останалите членове на групата не се отличаваха с нищо особено. Дори и младият човек, който подкрепяше под ръка възрастната си родственица, докато влизаха в джамията на Омар, за да се възхитят, макар и не без християнска надменност, на елинските и другите немюсюлмански художествени мотиви. Пасторът, който бе и ръководител на групата, ги откри и в характера на самото здание, защото никакво собствено “мохамеданско” изкуство не съществувало. След това се спуснаха в пещерата в средата на оголената скала, намираща се точно под купола. Там Авраам се готвел да принесе в жертва сина си (и това бе същата скала, от която Мохамед започнал пътешествието си по Небесния свод и с това именно дал повод да се построи там джамията на Омар, но пасторът пропусна да го каже, както и за това, че Авраам е един от праотците в Корана, поради което Ибрахим е най-често срещаното арабско име).
106
Стената на плача — подпорна стена от времето на Втория храм (реконструкцията на Соломоновия храм) в Йерусалим.