Хотел “Джордан хаус” се намираше само на пет-десет минути пеша от Стария град и след посещението на храма на групата бе предоставена възможността да поброди около час самостоятелно и да си направи покупки от пазарите край Виа Долороса, където вече бе била сутринта.
Фру Ейвур Бергрен, седемдесетгодишна вдовица на търговец на дрехи от Йоншьопинг, бе за пръв път на задгранично пътуване, ако не се смяташе ходенето й до Дания. Тя бе безкрайно благодарна на този млад и добре възпитан човек, който я взе под опеката си още на летището “Бен Гурион”, а сега й и предложи да посетят заедно пазарите. Наистина, тя се огорчи много, когато забеляза, че той не пя предната вечер с тях псалма за пътешествието до Израел, когато групата, настанила се в хотела, се събра в малкия ресторант. Все пак младежът бе тук, а и не само той не бе пял.
Освен това бе хубаво да си имаш защитник, докато бродиш по арабските улички. Не й се искаше да я излъжат или окрадат,/поради това се отнасяше сериозно към всякакъв вид предупреждения по въпроса. И освен това тя не бе много добре с чуждите езици, а спътникът й, както разказваше след това, се договаряше без проблем с търговците.
Помогна й в един магазин, в който араби продаваха прекрасни бродерии, като я помоли да седне и й предложи чай в малка чашка с листо мента и много подсладен. През последните години обаче захарта въобще не й понасяше и младият човек веднага й донесе друга чаша с чай, но вече без захар. На вкус чаят й заприлича на дъвка, но младият човек я увери, че това е от зеленото листо мента. Тя му повярва и се почувства напълно сигурна в присъствието му. И дори започна малко да го ревнува, когато малко по-късно той помоли за разрешение собственика на дюкяна да ползва телефона му.
Карл стоеше в натъпкания с табуретки, игри “триктрак”[108] и покрити с прах бродирани рокли тесен склад със старомоден телефонен апарат в ръка и кабел, покрит наполовина от стружки, и се готвеше за телефонния разговор, занимаващ почти непрекъснато мислите му през последните две денонощия. Знаеше, че телефонният номер щеше да го отведе в кибуц[109], разположен близо до Кинерет, на няколко часа път с кола оттук. Някой му отговори на иврит. След като потърси на английски Шуламит Ханегби, той разбра по интонацията, че го молят да почака. Бяха изминали вече няколко минути и разговорът в дюкяна бе замрял поради незнание на езика. Най-сетне тя взе слушалката и веднага му отговори на английски.
— Здравей, скъпа! Чувствах се длъжен да дойда при теб. Не можеш да си представиш колко искам да те видя. А и благодаря за картичката — започна Карл.
След две-три секунди мълчание тя отговори.
— О, любими, не можеш да си представиш колко съм се затъжила за теб. Дори не смеех да се надявам, че заради мен ще зарежеш всичко и ще дойдеш. С колко време разполагаме? — попита тя с такъв тон, сякаш всичко, което казваше, бе самата истина.
— Разполагам с пет дни. Да отидем където казваше. Аз съм готов. Кога ще можеш?
— Трябва първо да довърша някои неща, но може би вдругиден… А ти къде си, в Йерусалим ли?
— Да.
— Вдругиден, с първия автобус. Обещай ми, че няма да закъсняваш.
— Обещавам.
— Колко ще е хубаво!
— Разбира се. И аз си мечтая за това, както и ти.
— А сега довиждане и скоро ще се видим — каза тя и прекъсна внезапно връзката.
Карл постоя още малко със слушалката в ръка, след което я постави внимателно на мястото й. Помнеше всяка казана дума, но доколкото разбираше, малко от казаното се поддаваше на тълкуване. Тя имаше предвид първия автобус, първия автобус от Йерусалим за Ейлат на Коледа. В това нямаше никакво съмнение. Той не бе споменавал никакво друго място, освен Йерусалим, а в картичката тя бе писала за Ейлат.
Върна се в дюкяна, където старата дама вече изгаряше от нетърпение и измъчваше собственика палестинец, неговорещ йоншьопингски, който бе може би единственият език в света, на който не можеше да предлага стоката си. Карл си купи везана сирийска покривка, приблизително същата, каквато си бе купила и старата дама, а след това тръгнаха бавно по настлания с камъни Виа Долороса покрай безбройни кафенета, скромни дюкяни за плодове и сувенирни магазини, където настойчиво се опитваха да ги вкарат собствениците им. Почти до самата Дамаска порта бе разположен магазин за нумизматика, в който се продаваха още и глинени чирепи и дори почти цели амфори, както се твърдеше, от финикийските времена (ако туристите не бяха на външен вид евреи, то чирепите се превръщаха във “финикийски”, а иначе бяха просто еврейски). Наистина, на фру Ейвур Бергрен й бе неловко, но все пак й се искаше да хвърли поглед на тези чирепи, ако бяха от християнските времена. Карл я посъветва да не купува нищо.
109
Кибуц — форма на кооперативно стопанство в Израел, което обединява няколко семейства в един общ колектив.