Дъждът се усили. След като минаха през Дамаската порта, хлъзгавата хилядолетна каменна настилка бе сменена от асфалт: Фру Бергрен заговори за впечатленията си, че Йерусалим не бил толкова голям, колкото си го представяла, а между другото, Старият град наистина изглеждал арабски, което явно не било така по времето на Иисус. Сега, когато евреите се били върнали да живеят в страната си, било странно, че арабите продължавали да живеят в Свещения град.
Карл кимаше през цялото време, сякаш я слушаше, докато самият той се бе потопил в съвсем други проблеми. След час и половина трябваше да позвъни на друг телефон с таен номер в Естермалм в Стокхолм, където никой нямаше да му отговори, но дежурният офицер щеше да преброи старателно броя на иззвъняванията и броя минути до следващото позвъняване с определен брой иззвънявания. Този път той трябваше да остави телефона да иззвъни седем пъти, да почака шест минути и да повтори позвъняването с осем иззвънявания. След това дежурният офицер щеше да звънне на Стария и да му съобщи цифровия код неизвестно откъде, а за последния това щеше да означава нещо като следното телеграфно съобщение:
“Никакви признаци на безпокойство. Новото съобщение ще е след двадесет и четири часа. Контактът е осъществен”.
Нито един компютър на света не можеше да дешифрира този код, защото конструкцията му бе известна само на Стария и на Карл. Освен това бе стратегически незначителен рискът някой компютър да може да свърже едно от двадесетте хиляди телефонни обаждания между Европа и Израел през последното денонощие с Карл Хамилтън и с тайния номер в Стокхолм. А таен номер можеше да има всеки.
— Разбирам добре, че звъня на приятелката си. Затова е и младостта — каза фру Бергрен, като смени и темата на разговора, и тона му. Сега изглеждаше малко обидена.
— Така е — усмихна се скромно Карл. — Трябва да си призная, че съм разобличен.
Изпрати я до хотела и се отправи към града, за да разузнае къде се намираше централната автогара на рехов[110] “Яфо”. Там си купи разписание, автобусни карти и научи няколко телефонни номера. Не започна обаче да звъни, нито да се оглежда, защото, първо, вече се бе убедил, че след него няма опашка — бе го разбрал, още докато бе звънял по телефона — и, второ, онези, които евентуално го следяха, си бяха у дома, в своя си град, и едва ли си заслужаваше да се издават. Съвременните европейски райони на Йерусалим създаваха затруднения за онзи, който искаше да се избави от проследяване, защото се състояха от криви улички между ниски къщи, из които не можеш да изчезнеш нито с кола, нито с метро, а и отново бързо се оправяш, ако дори случайно се заблудиш из тях. Виещите се пресечки в арабската част на града, намираща се зад стените му, предлагаха, естествено, други възможности. И те обаче не бяха много сигурни, защото рано или късно обектът все пак трябваше да излезе извън пръстеновидната стена през една от големите порти и там можеше да бъде засечен.
Защо й трябваше време за подготовка и за подготовка на какво? Ако всичко това бе организиран капан, можеха да го засекат още при пристигането му, при преминаването му през контрола на израелската служба за сигурност на пътниците или при огледа на багажа в “Каструп”[111] и с това да приключат операцията. Ако обаче това бе нейна лична инициатива, то бе напълно възможно да се предположи, че наистина й трябват денонощие или две за подготовка за път. Тя внимателно следеше да не назове Ейлат по телефона. А и нямаше повод за това, защото и тя, и той, и “Шин Бет” знаеха за какво става дума. От друга страна обаче, те можеха да изхождат от това, че той би трябвало да си направи именно този извод.
Тя бе подчертала да не закъснява за първия автобус за Ейлат, тоест да се намира в него. От това съвсем не следваше, че самата тя ще се качи на него в Йерусалим, или пък бе намек, че ще го направи на някоя от спирките. Вариантите засега бяха прости и ясни. Нямаше защо повече да се съмнява, а просто да си състави план на действие — първо, как да изчезне, а след това — как да се качи в автобуса.