По-малко от един работен ден му бе достатъчно на Ерик Апелтофт, за да се убеди, че “амунициите за оръжието на убийството” (така бе нарекъл Неслунд шестнадесетте патрона, калибър 7,62 мм) са подхвърлени в квартирата след първия домашен обиск. А онзи, който бе подхвърлил “материалните улики”, явно си нямаше представа как се провежда домашен обиск по шведски.
Протоколът за конфискацията в квартирата на Хедлунд — Хернберг бе събран в дебела папка с опис на няколко хиляди предмета в различни графи.
Предметите, номерирани с номера от 537 до 589 в протокол 37-Б, бяха под рубриката “Кошче за хартия до бюрото”.
По такъв начин кошчето бе старателно изпразнено и съдържанието му бе прехвърлено в специален номериран пластмасов чувал, който след това бе отворен от персонала, изучаващ конфискуваното, и описан от него. Там бе имало толкова и толкова смачкани листове с текст с такова и такова съдържание, четири смачкани пакета от цигари такава и такава марки, боклук от острени моливи, обвивка от шоколадов десерт “Баунти”, две ябълкови огризки и така нататък от номер 537 до номер 589.
Така че бе съвсем недопустимо персоналът, изпразващ кошчето, да е изпуснал от внимание каквато и да е подробност, лежаща на дъното му. Освен това Апелтофт си поговори с двамата сътрудници, които се бяха занимавали със самото кошче и опаковането на материалите в чувала. Те много добре си спомняха как единият ги бе държал, а другият ги бе прехвърлял от едното място в другото, както постъпват винаги и това “се разбирало от само себе си”. Нищо не би могло да е останало на дъното.
Хедлунд не бе много учуден, когато по време на разпита го обвиниха в съучастничество в убийство. Той просто, както обикновено, отказа да отговаря на въпросите в отсъствието на адвоката му.
Апелтофт се колеба дълго, преди да позвъни на “звездата” от адвокатурата и да го помоли да дойдел в предварителния арест, за да може да се проведе кратък разпит с или без включен. Наистина ставало въпрос за навечерието на Бъдни вечер, но затова пък било важно, а и нямало да отнеме много време. Освен това вероятно щяло да е от полза за заподозрения. Имало някои признаци, че “руските амуниции” са попаднали в квартирата на последния след обиска и задържането му.
Апелтофт изпитваше чувство на отвращение, докато му се налагаше да разказва това на адвоката. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува, дори и да бе горчива на вкус. Казаното на адвоката имаше ефект и само след двадесет минути той бе на посоченото място и сега и тримата седяха в залата за заседания, чиито прозорци не гледаха към затвора “Крунуберг”. Апелтофт донесе в чантата си книгата и две малки пластмасови торбички с шестнадесетте патрони и частите от изрязаните листове от “Пътешествието на Гъливер”.
Разположи ги върху празната маса.
Седеше срещу неприятния му млад фен на тероризма и също толкова неприятния му всезнайко-адвокат. Последният постави демонстративно диктофон върху масата, включи го, кимна на клиента си и се облегна назад, като скръсти ръце.
— М-м — каза сковано и нервно Апелтофт. — Предполагам, Хедлунд, че вече имаш определен отговор за това — и посочи патроните. — Значи, отричаш, че тези патрони са твои, така ли?
— Вие сте ги подхвърлили там. Сигурно, точно така се прави всичко в тази “прекрасна буржоазна демокрация” — отговори фенът на тероризма.
— Не, това не е за нас. Въпросът обаче е друг, а именно как е попаднало това в твоята библиотека?
— Не аз трябва да отговарям на този въпрос.
— Напълно е възможно да не си ти. Аз обаче просто искам да знам дали нямаш някаква идея или предположение как е попаднало всичко това там?
— Едва ли си струва клиентът ми да се занимава с разследване за службите за сигурност — прекъсна го адвокатът.
Апелтофт реши първо да се вземе в ръце, а след това вече да му отговори.
— Разбира се, че не — каза той спокойно, контролирайки се напълно. — Ние обаче имаме повод да мислим, че тази стока е попаднала там след първия домашен обиск. Въпросът в този случай е следният — дали не бихте могли да ни подскажете какво би могло да е станало?
— Аз мога — каза фенът на тероризма. — Имам собствена гледна точка по въпроса. Ако не се вземе под внимание това, че нямам руски пистолет и че въобще не мога да боравя с подобно оръжие, то може да стане дума за книгата.
— И какво за книгата? — попита нетърпеливо Апелтофт.
— Ако започна да режа една от книгите си, за да скрия патроните, то аз, дявол го взел, не бих рязал библиографска рядкост. Тази книга струва от 200 до 250 фунта. Вашите павиани обаче не са знаели, разбира се, какво режат. Ще поискам възмездяване на щетите, така да знаете, дявол да го вземе!