Апелтофт се замисли. Не се чувстваше добре от това, че двамата срещу него се взираха напрегнато насреща му, а диктофонът на адвоката продължаваше да се върти.
— Да — каза той най-накрая. — Това вероятно не е лоша идея. Въпросът е от кого ще искате възмездяване.
— Това не е толкова сложен въпрос — каза адвокатът, — защото полицията носи отговорност за запечатването след обиска. Искам обаче да ви попитам кое ви накара да решите, че клиентът ми не носи отговорност за това?
Апелтофт не се решаваше. След това, без да каже нито дума, посочи диктофона. Адвокатът се изненада, но решително го изключи, извади демонстративно касетата и с трясък я постави на масата.
— В протокол 37-Б е описано съдържанието на кошчето за хартия по време на домашния обиск. В него има пълен списък на предметите, но няма никакво споменаване на изрязани от книга страници. Следователно те са се появили след обиска — каза Апелтофт тихо и горчиво, като при това гледаше настрани.
Не бе негова работа да се изявява като адвокат или да защитава съчувстващ на терористите и прокурорът вероятно нямаше да е във възторг от казаното току-що. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува и Апелтофт не бе от хората, които биха подхвърлили фалшив материал като доказателство. И бе напълно сигурен, че се бе случило нечуваното.
Хиляди християни се тълпяха пред църквата “Рождество Христово” на коледната полунощна меса във Витлеем. Последният бе невзрачно палестинско градче, предимно християнско, като, естествено, “съвсем християнско” ставаше на Бъдни вечер, както и онази част от населението, която продаваше по няколко пластмасови фигурки на малкия Иисус в яслите, обкръжен от пастирите или без тях.
Бе влажно и студено, но не валеше дъжд. Малка група от туристите от “Ансгар тур” не намериха място в самата църква и се задоволиха с такова под тентата на улично кафене с два екрана за пряко излъчване, откъдето можеха да наблюдават службата, слушайки превода на ръководителя на групата. Вече бяха посетили “Ливадата на пастирите”, където, според преданието, последните бяха узнали благата вест. Там туристите бяха видели истински палестински пастири с геги и овци и се бяха фотографирали с тях срещу незначително заплащане.
Фру Ейвур Бергрен остана с малка група от туристите в хотела и гледаше всичко това по телевизията, за да не посрещне полунощ на улицата. Туристите бяха крайно разочаровани, когато научиха, че няма да се намери място за тях в църквата, защото всичко бе заето от християнски знаменитости.
След като Карл усети, че остава около половин час до приключването на службата, той се надигна с невъзмутим вид от мястото си в дъното на кафенето и се отправи към тоалетната, с което да започне измъкването си. От чантата, която носеше, извади дънки, пуловер и голямо зелено яке, полувоенен модел, каквито всички мъже и повечето жени в Израел носеха, и бързо се преоблече. След това излезе на съседната улица през кухнята, в която играеха карти няколко палестинци. От високоговорителите на площада от другата страна на пресечката се разнасяше пеене на псалми. Той се спусна по улицата и свърна към хълмист район с тесни пресечки. Карл бе изучил старателно картата на Витлеем и бе сигурен, че щеше да може да се ориентира.
Карл усети, че го обхваща хазартът и че настроението му се подобрява. Сега, когато бе сам на “бойното поле” и можеше да действа по добре усвоените от него правила, негов противник бяха не някакви си там чекисти, а най-добрата в света служба за сигурност, при това намираща се у дома си, и той или щеше да попадне в капан, или щеше да се сдобие с наистина важна информация.
Най-сетне започваха истински действия в реални условия, при които можеше да се провери работата на цялата система.
Улиците и кръстовищата в тази част на Витлеем бяха тихи и пустинни и толкова малко народ се срещаше, че той разбра доста бързо, че не е следен.
Пресече тази част от града, заобиколи големия площад и се отправи към мястото за паркиране на туристическите автобуси, маршрутните и обикновените таксита. Оставаха не повече от двадесет минути докато, потокът от туристи се излее там след приключването на службата в църквата. Намери бързо автобуса с табелата “Ансгар тур” на предното стъкло.
Шофьорът седеше на седалката до шофьорската, четеше и слушаше източна музика. Карл почука на стъклото и му предаде писмо за ръководителя на групата, в което обясняваше, че се отделя от нея, за да остане в самота и да поразмисли няколко дни, но преди заминаването обратно ще се обади обезателно (бе съвсем излишно да съобщят в полицията за него като за изчезнал пилигрим). Обясни на шофьора с няколко жеста, че Иисус Христос не може да е от пластмаса и че не е предмет на търговия. След това се отдалечи уверено. Шофьорът вдигна рамене, пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и включи отново музиката.