Влезе в новата част на арабския градски квартал, намери кафене на улица “Салах ал-Дин”, пи кафе и изяде две арабски пасти. След това помоли едно момченце да му хване такси, като му даде еднодоларова банкнота. Оставаха му четиридесет и шест минути до тръгването на автобуса за Беер Шева и Ейлат. Влезе в тоалетната, изми си зъбите и се огледа в огледалото. Не се различаваше по нищо от мъжете на неговата възраст в Йерусалим, като може би бе само малко по-висок и светъл, така че можеше да мине за американец, евреин или за какъвто и да е.
Докато таксито се изкачваше бавно на хълма по пътя от Йерусалим към основната магистрала за Тел Авив, той виждаше добре какво става отзад. Все още бе сигурен, че никой не се бе “лепнал” за него. Ако намеренията на Шуламит да действа зад гърба на службата за сигурност на собствената си страна бяха искрени, ако не я бяха “покрили” и не подслушваха телефона й, ако не ходеха по петите й, ако бе направила всичко това по неясни причини с помощта на някоя израелска организация и ако всичко бе добре обмислено, то тогава… Във всеки случай той пътуваше за срещата сам, без опашка.
Когато се приближиха до автобусната спирка на завоя на югозапад, към Кирият Гат, помоли таксиметраджията да я подмине малко, а самият той огледа бързо малцината, които чакаха автобуса. Спря колата след километър, плати и почака, докато таксито зави обратно и изчезна от погледа му. След това тръгна назад към автобусната спирка, защото когато слиза от такси, за да се хване автобус, това само привлича вниманието.
Чакаше вече четвърт час, като през това време минаха два автобуса — и двата за Тел Авив. Само той и възрастна жена с две деца бяха останали на спирката, когато се приближи необходимият му автобус. И тогава той се стегна целият, усетил, че започва да нервничи.
Влизайки в автобуса, той не се огледа, решавайки, че инициативата трябва да бъде поета от Шуламит. Това щеше да му позволи да се ориентира по-бързо. Как можеше да бъде сигурен, че все още го смяташе за “любовта на живота си”? Заплатил за пътуването и преминавайки през две-трети пълния автобус, той разбра, че я нямаше в него. Не се разстрои много, защото Шуламит можеше да го е направила по много причини. Единственото възможно решение бе да продължи пътуването си до Ейлат и ако и там не се случеше нищо, да се опита да й позвъни отново. Седна на едно от двете празни места отзад до възрастен палестинец, държащ две клетки с живи кокошки, облегна се на облегалката и спокойно заспа, защото бе направил всичко необходимо и засега не можеше да повлияе на случващото се. Бе спал очевидно два часа, поне така му се стори, когато се събуди на спирка, по-шумна от обичайното. Съседът му — палестинецът — се измъкна от автобуса под ругатните на околните и кудкудякането на кокошките, както и повечето араби. Погледнал през прозореца, Карл видя табела, съобщаваща на три езика, че са пристигнали в Беер Шева. И тогава забеляза Шуламит Ханегби сред пътниците, качващи се в автобуса. Бе със зелено яке, на лявото й рамо висеше автомат “узи”, а в ръката й имаше голяма военна мешка.
Карл затвори очи и се престори на заспал, така че да й се наложи да “го събуди” и да започне разговор, който да не изисква от него нито твърде голямо оживление, нито престорено равнодушие.
Опитваше се със затворени очи, макар и да бе твърде късно за оценка на ситуацията, да си представи как изглеждаха останалите, качили се в автобуса. Реши обаче, че не е успял да забележи нищо необичайно, и не отвори очи.
Усети как тя се приближи и постави бавно чантата си до него. Вместо обаче да пъхне своя и неговия багаж на горната полица, тя го прегърна здраво, разтърси го и го целуна с театрална страст точно в момента, в който отваряше очи. Той си помисли, че точно така би трябвало да е във филмите, където целувката, изглеждаща напълно искрена, бе, на практика, само игра.
След като устните им се разделиха бавно, той я погледна въпросително, а тя постави мълчаливо пръст пред устните му.
— О, Чарли, най-сетне! — каза тя не високо, но и не тихо на английски. — Щях да полудея без теб. Как са роднините ти?
— Well, нормално. А твоите?
— Семейни проблеми, нали разбираш, Чарли? Татко не искаше да се срещаме, та така.
Тя разгърна малко хартиено листче и го постави незабележимо на коленете му. На него бе написано: “Влюбена двойка отива в Ейлат. Разговорите — после”.