— Най-сетне сме заедно, така че да забравим всичко останало — каза Карл и кимна по посока на листчето.
Автобусът тръгна. По радиото в салона му започна излъчване на новините. Съобщаваха се събитията от последното денонощие, от което Карл не разбра нищо, освен това че думата “терористи” се повтаряше безкрай.
— Случило ли се е нещо? — попита той, посочвайки с жест към високоговорителя.
— Нима не си чул? — отговори му тя. — Във Витлеем е имало голяма терористична акция през нощта, веднага след коледната меса.
— И какво е станало? — попита, изтръпнал той.
— Бомби. Взривили са се две бомби, докато народът е излизал от месата. Християните имат по това време на годината коледна меса. Четирима-петима убити и дузина ранени.
— Това не е хубаво — каза Карл, искрено обезпокоен от различните предположения във връзка със собственото му “изчезване” и възможните недоразумения, свързани с него. — Наистина не е хубаво. Задържали ли са виновните? Сигурно ca палестинци?
— А-а, обикновената история, няколко арестувани, но няма да кажат веднага. Подробностите ще станат известни след известно време, въпреки че радио “Бейрут” вече съобщи кой е виновен или кой е отговорен за тази акция.
Карл я разглеждаше отстрани, а в главата му се въртяха въпроси. Основният бе свързан с причината за срещата им, след това — защо носеше автомат и дали трите дебели месингови пластинки на раменете й означаваха, че е капитан, а не сержант, защото той, като лейтенант и неин любовник, имаше, следователно, правото да знае. И ако наистина пътуваха за Ейлат, защо се държеше така, сякаш можеха да ги подслушват, и как би могло да се осъществи технически и на практика това. Тя явно го харесваше. Трябваше да намери неутрална тема за разговор, за да прекара останалите часове с полза и удоволствие.
— Аз всъщност не знам почти нищо за семейството ти, защото, когато сме заедно, мислим само един за друг. Няма ли да ми разкажеш малко за тях, за да ги разбера по-добре? — помоли я той.
Тя се усмихна, защото било чудесна идея, понеже тя наистина не била успяла да му разкаже нищо смислено, а той би трябвало да знае повече за тях, за да разбере по-добре всичко.
Ландшафтът започна да се променя. Без съмнение се приближаваха към пустинята, ставаше по-топло и им се прииска да свалят зелените си военни якета.
Шуламит Ханегби бе сабра[114], родена израелка, второ поколение. Дядо й бил пристигнал тук от полския, а тогава още руски град Пинск преди Първата световна война. Принадлежал към поколението на пионерите — създателите на кибуците, — към първите идеалисти, готвещи се да построят еврейско социалистическо общество в Палестина. Казвал се Ледерман, но после приел еврейското име Хаим Ханегби, което означавало “живот в пустинята” — именно онова, което искал.
Ханегби се оженил за рускиня, която била пристигнала тук през 1924 година, и те имали трима синове. Още като юноша обаче, най-големият избягал, станал десен, зарязвайки социалдемократическото движение “Мапай”[115] в кибуца в Галилея, преместил се в Тел Авив, заел се с бизнес и попаднал в една политическа група заедно с Менахем Бегин. Годините на Втората световна война, чак до освободителната война от 1947–1948 г., направили от братята едва ли не смъртни врагове, като двамата по-малки били в “Хагана”[116], а най-големият — в терористичната фракция на Бегин “Иргун цвай леуми”[117]. Най-малкият чичо на Шуламит останал в “Хагана”, превърнала се в “Захал” — регулярната армия на Израел. През последните десет години бил главният шеф на военното разузнаване.
Баща й се оженил през 1946 г. за полякиня, пристигнала със семейството си от лагера за интернирани на Кипър с повреден кораб, използван от ционистите за разкъсване на британската блокада срещу еврейската имиграция в Палестина.
Единият от двамата братя на Шуламит бил убит по време на палестинската атака в ивицата Газа преди девет години, след като току-що бил произведен в офицер и му оставали два дни служба в армията. Палестинската младеж затрупала танка му с ръчни гранати от покрива на една къща. След това целият квартал бил взривен, изтрит буквално от лицето на земята, като бил арестуван само един виновник и той бил момиче. Предполагали, между другото, че съучастниците й също са били момичета, но тя не издала никого по време на разпитите, въпреки че те съвсем не били от приятните. Осъдили я на осемнадесет години затвор.
114
Сабра — израелското население се дели на Ватиким — заселили се в днешен Израел преди 1948 г. (провъзгласяването на 14 май на независимата държава Израел), олим — заселили се там след 1948 г. и сабра — родени в държавата Израел.
116
“Хагана” — букв. “охрана” на иврит. Еврейска паравоенна организация в Палестина, съществувала от 1920 г. до 1948 г. по време на британския мандат в Палестина. След това се превръща в основата на днешната армия на Израел (Израелски отбранителни сили).
117
“Иргун цвай леуми” — букв. “военна национална организация”. Още “Иргун”, ИЦЛ или Ецел. Еврейска терористична организация, действаща на територията на Палестина с 1931 г. до 1948 г. Отначало се занимава със защита на еврейските селища от нападението на арабите. По-късно към тази задача се добавя борбата срещу британския мандат в Палестина.