Оказа се, че единият от тях е без гражданство, като последният му адрес бе в Рамала на окупирания или анексиран от Израел ляв бряг на река Йордан. Възникна юридически казус, а именно, ако палестинецът бъдеше обявен за терорист, прикован с белезници към ръката на шведски полицай и експулсиран в Израел, то не бе ясно какви щяха да са последствията за него там. От една страна, дали израелците щяха да разрешат на “белязания” палестински терорист да остане на свобода? От друга — дали можеха да го дадат на съд без предявяване на каквото и да било обвинение? Нали, според израелския закон, се изискваше наличие на такова обвинение за арест, дори и по много широко практикувания израелски извънреден закон за палестинските терористи. Ето защо израелското посолство скромно се бе отказало от тази “доставка”.
Самият заподозрян не знаеше това, защото разяснението на Израел пред шведските власти бе засекретено с позоваване на интересите на чужда държава. А защитавайки се, заподозреният в тероризъм, обратното, се опитваше да убеди всички, че депортирането му в Израел би означавало доживотен затвор и мъчения за него, което противоречеше на шведския закон за експулсирането му от Швеция.
Съгласно шведския закон обаче, той все пак бе терорист. Тоест шведският закон не изискваше терористът да е наистина такъв. За да си терорист, бе достатъчно да си заподозрян за тероризъм. Дефиницията “заподозрян” бе свидетелство за това, че щом човекът е подозиран, то, следователно, той е терорист.
В сравнение с което и да е друго, шведското законодателство бе в това отношение, ако можеше така да се каже, значително по-строго. За да бъде осъден който и да е като терорист, се изискваха обикновено доказателства. Дори и в Израел.
В Швеция пък заподозреният вече бе терорист, защото бе подозиран за това от шведската служба за сигурност. Което означаваше, че трябва да бъде депортиран. Освен това изискването бе “справедливо” и поради факта, че другарите на заподозрения бяха вече експулсирани. А от него зависеше само правото да си избере къде, в коя страна да бъде изпратен. Сигурен, че е свободен в избора си, той предпочете Англия. Можеше обаче да избира само такава страна, откъдето нямаше да го депортират отново в Швеция или в Израел, което и щеше да се случи, ако бе доставен на летище “Хитроу”, прикован с белезници за полицай.
На практика му оставаше да избира между две, може би три страни. Той избра Либия и поради това отлетя заедно с полицая за Триполи (а там сигурно щеше да го поеме под крилото си либийската служба за сигурност “Мухабарат” и щеше да направи от него истински терорист).
Намерението да се осъществи експулсирането на палестинците едновременно с получаването на правото за задържане на учителя от средното училище Хедлунд, кръстен от вестниците “Експресен” и “Свенска дагбладет” “шведския шеф на фракцията”, бе насочено към предизвикването на вълна от най-положителни публикации за успехите в борбата срещу тероризма и с това да се замаже неуспешния изход от преговорите — защото заподозреният Хедлунд бе пуснат на свобода поради пълната липса на каквито и да е доказателства за съпричастността му към убийството — в морето от снимки на прикованите с белезници палестински терористи, а също така и на отцеплението в случай на улични размирици, полицейските кучета, непробиваемите жилетки и други подобни с мотивировката за намаляване на риска от опит за бягство, въпреки че според изявлението на Карл Алфред — “рупорът” на службата за сигурност, на пресата било съобщено за това от привърженици на осъдените.
По такъв начин резултатите от съдебното заседание по повод получаването на правото за арест бяха неясни. Относно заплахата от явно негодуване от страна на прокурора и службите за сигурност адвокатът също нямаше проблеми с публикациите в средствата за масова информация. Той нарече ситуацията скандална и заяви, че когато в службата за сигурност произвеждали “конспиратори”, то сигурността била равна на нула и че ако клиентът му бил чужденец, то той без съмнение щял да бъде заклеймен като “терорист”, но че сега на съда му предстояло да се убеди, виждайки доказателствата, записани черно на бяло, че няма абсолютно никакви основания за подозрения.
От само себе си се разбираше, че главният прокурор К. Г. Йонсон поиска заседанието да се проведе при закрити врати. Защитата обаче възрази решително, защото това щяло да означава нежеланието на съда да разкрие цялата истина пред обществеността.