— Позвъних на няколко антиквари. Тази книга струва повече от три хиляди крони. Заподозреният притежава още няколко други подобни биб… както там се казваха тези скъпи книги. Струва ни се, че е бил един вид колекционер на книги.
— Какво имате предвид под “бил”? Да не би вече да са го екзекутирали?
— Не са, извинете ме. Във всеки случай аз проверих данните. И в нашата група се отказахме от идеята, че би могъл лично да постави патроните там, където бяха намерени.
Именно такива изказвания се определяха на вестникарски език като “взривена бомба” в залата на съда. Апелтофт продължаваше да гледа в банката. Чувстваше се унижен и объркан. Не, не искаше да лъже. Дори и наум не му хрумваше. Смяташе, че справедливостта трябва да възтържествува. Такова бе убеждението на Апелтофт, което единствено се бе запазило след три десетилетия работа в службата за сигурност. Измъчваше го обаче друго, а именно че в момента той, полицаят, бе свидетел на защитата, но след това там, горе, при Неслунд и колегите му, също нямаше да му е лесно.
— Много благодаря. Нямам повече въпроси — каза адвокатът, сигурен, че е спечелил делото.
— Така — каза председателката на съда. — Обвинението има ли въпроси към свидетеля?
— Не, благодаря, господин председател — каза Йонсон и се изчерви до ушите, защото изведнъж схвана как се бе обърнал към председателката, която явно бе жена.
Тогава обаче се случи и онова, което трябваше да се случи, а именно, че съдът се оттегля на съвещание. Обаче, оказал се пак сред журналистите, адвокатът не успя дори да запали цигара, когато страните (така се казваше) бяха поканени отново в залата за заседания.
Петимата съдии бяха взели решение, без дори да помръднат от местата си. По-късно вечерта няколко журналисти писаха, че изведнъж върху професионално безстрастните лица на съдиите забелязали нещо различно…
— Решение на Върховния съд относно предоставяне на права за задържане. Върховният съд отменя решението на градския съд за задържането и постановява Хедлунд да бъде освободен незабавно.
Обявил това, съдът се оттегли веднага. Двама удивени криминалисти се приближиха до Хедлунд и започнаха да му свалят белезниците и “прангите” на краката.
Понеже той бе смятан за особено опасен престъпник, бяха му сложени окови и на ръцете, и на краката. А пред сградата на съда стояха в готовност около стотина полицаи, от които петнадесетина с бронежилетки, каски и гранати със сълзотворен газ в ръцете, за да възпрепятстват евентуалните опити за незаконното му освобождаване.
Апелтофт вървеше по “пътя на тежките въздишки” — така наричаха често тунела под сградата на Стокхолмския съд, съединяващ залите на последния със затвора и със самата полиция — с наведена глава и завладян от мрачни мисли. Не, той не съжаляваше, че този гаден привърженик на терористите бе пуснат на свобода. Каквото и да говореше прокурорът пред пресата, не бе възможно Хедлунд да бъде обвинен. Решението бе справедливо. Гаднярът наистина не бе виновен.
Апелтофт бе заплашен от неизбежното, защото сега се придвижваше в отговор на повикване от страна на Неслунд, шефа на специалния отдел. А преди това, когато бе влязъл в работния си кабинет, бе достатъчен само един бегъл поглед, за да се разбере случващото се в душата му.
— Освободиха го, нали? — попита Фристед.
Апелтофт изръмжа вяло нещо, което трябваше да представлява положителен отговор, и се отпусна тежко върху един от столовете за посетителите. Чувстваше се като идиот и поради провалената си коледна ваканция, която се готвеше да проведе с дъщеря си и семейството й.
Душевното състояние на Фристед бе съвсем друго. Изучил внимателно схемата на следствието, висяща през цялото това време на стената, той най-сетне видя онова, което трябваше да види веднага. И просто изгаряше от нетърпение и от преизпълващата го енергия.
— Какво прави на 30 ноември 1963 година? — попита той Апелтофт с тон, изискващ, въпреки цялата абсурдност на въпроса, сериозен отговор.
Апелтофт разтри с палец и показалец основата на носа си и притвори очи, опитвайки се да си спомни времето отпреди толкова много години.
— Бях току-що назначен в полицията и тъкмо ме бяха прехвърлили от Люлео тук. Това бе първата година от работата ми в “сека”, в “Бюро А”, и се занимавах с руснаците. Двустайна квартира, дъщеря на две години, бе малко трудно, но иначе, нищо особено — отговори монотонно той.
— На 30 ноември 1963 година се е родил нашият убиец — каза Фристед.
Апелтофт вдигна поглед. Фристед стана, приближи се до схемата на разследването, висяща на стената, и посочи с пръст номера на телефона, който ги бе отвел отначало до младата жена, която вече вероятно бе пусната на свобода, наистина в шоково състояние и зачислена на лечение в психиатричната клиника в Дандеруде. След това този номер на телефона ги бе отвел в квартирите на четиримата пропалестински активисти, единият от които — тяхното “немско приятелче” — нямаше никакво отношение към убийството.