Тук Матиесен прекъсна обобщението си с кратко експозе по история на изкуството. Ако се сравняха трите женски образа от 90-те години на миналия век с по-късния образ от 20-те години, то бе интересно да се отбележи, че картината от 90-те години сякаш съдържа доста напрегната “амбивалентност”[13] във възгледа за жената, като тя, както е отразено съвсем правилно в името на една от картините, е “вампир”, тоест зла и изкусително коварна съблазнителка. Женският образ от 20-те години пък бе, от друга страна, по-скоро хармонична буржоазна идилия. Е, както и да е, защото това, строго погледнато, не касаеше въпроса.
От само себе си се разбираше, че бяха интересни както демонстративната разходка около сградата на полицията, така и последвалото я поведение на обекта — намигването на Хестенес и писменото съобщение до Атлефьорд посредством вестник “Верденс ганг”.
Що се отнасяше до същността на проблема, то можеше само да се констатира, че никой не би летял за собствена сметка с “първа класа” до Осло, само за да купи три букета безсмъртничета и медна тенджера. В това се състоеше и главният въпрос, на който така и не бяха получили отговор.
Следваха чисто практическите въпроси като как, кога и защо той бе забелязал, че е следен. Първото приемливо обяснение за това постъпи от младшия полицай Хестенес, новия служител в отдела им. Как обаче се бе случило това?
Седем души се взряха в настъпилата тишина внимателно в Хестенес, който рисуваше невидими кръгове върху плота на масата. Преди да отговори, той се изкашля.
Не бе толкова лесно за обяснение. Наблюдаваният се бе държал приблизително така, както всеки турист — не бе нервничил, не се бе оглеждал, във всеки случай не се бе забелязало такова нещо. Честно казано обаче, след известно време той сякаш сам бе започнал да води играта. Отначало, намигвайки и вдигайки чашата в универмага, а след това, разбира се, край телефонната кабина.
Атлефьорд предполагаше приблизително същото. За него всичко това приключваше с един вид насмешливия намек за предполагаемата цел на терористичния акт, ако при това се вземеше предвид вестникът с подчертаните в текста думи “хотел “Нобел”.
В стаята влезе един от сътрудниците на техническия отдел и постави на масата пред Матиесен лист, за запознаването със съдържанието на който на последния му стигнаха само петнадесет секунди. Той се усмихна.
— Добре. Това съобщение едва ли е неочаквано. Техническият отдел съобщава, че в хотелската стая не е открита нито една интересуваща ни следа. Доколкото може да се съди, освен обекта, никой не е влизал в стаята. Всичките повърхности са почистени, защо — неясно. Та той би трябвало да знае, че вече разполагаме с пръстовите му отпечатъци, които получихме от шведската полиция. Няма нито косъмче върху кревата. Дори чашите за изплакване на устата са почистени. Аха, и какви изводи следват от това?
Изводите не бяха толкова много. Имаше обаче работни хипотези.
Терористът бе пристигнал в града, за да огледа обстановката преди евентуална операция срещу групата израелски политици в хотел “Нобел”. Понеже обаче бе открил, че е следен, то той бе отменил всичко, бе казал вежливо на следящите го adieu[14] и бе напуснал страната.
И това бе всичко.
Колегите им в Стокхолм бяха неясно защо загрижени и искаха да получат подробен доклад. Следователят от полицията Ларсен бе натоварен със задачата да обобщи до следващия ден всичко, написано от всеки един от агентите. А наблюдението на хотела трябваше да продължи, но с по-малко сили.
Матиесен стана. Всички останали също се надигнаха и се отправиха към изхода. Матиесен помоли Хестенес да остане. След това свали очилата си със златни рамки и люлеейки ги като махало на показалеца си, седна в едно от креслата до прозореца.
Навън бе тъмно и чернотата на фиорда се врязваше в града като корабен кил, заобиколен от двете страни от блясъка на уличните лампи. Руар Хестенес седна отново до заседателната маса, забил поглед в кафявия лак на плота. Масата му напомняше типична старовремска мебел в норвежка столова. “Странно — помисли си Хестенес, — ние като че ли сме все същата тази нация от рибари и селяни.”
— Е — започна най-сетне Матиесен, не вдигайки поглед от очилата си, които продължаваха да се въртят около показалеца му, — как се чувствате?
— Не знам какво да отговоря — каза съвсем искрено Хестенес.