— Да. Нали обаче нямахме никакви основателни причини за задържането му.
— Не нахалствай! Попитах те дали разбираш какво означава всичко това?
— Не. Във всеки случай, няма за какво да бъде обвинен.
— Това твое мнение ли е?
— Да.
— Тогава ще ти кажа, че си тук, не за да даваш оперативни или юридически оценки, а си тук, за да разследваш. Разбра ли?
— Не-е е точно така. Ние трябва да изясняваме всичко за заподозрените — и положителното, и отрицателното. А това е един вид юридическа оценка.
— Не дрънкай глупости!
— Така, във всеки случай, е записано в служебните инструкции, а аз не разбирам глупостите, с които се занимаваме.
— Ние не сме никакви детективи! Това е държавната служба за сигурност и — о, проклет да съм! — е повече от чудно, че трябва да ти обяснявам това. Дали ще има обвинение или не, е едно, но това, че трябва да се стремим да държим терористите затворени, е съвсем друго.
— Няма обаче никакви доказателства, че той е свързан по какъвто и да е начин с този терористичен акт. Във всеки случай, с арабския.
— И ти го знаеш със сигурност?
— Знам, че няма доказателства срещу нето. И след като съм задължен да свидетелствам под клетва…
— А аз случайно знам, че това е палестинска терористична операция. Вероятно, с либийски часовников механизъм. Момчетата на Кадафи си правят кефа, а тук се появява такова лайно, каквото си ти.
Неслунд се успокои изведнъж и не само поради обидите, а защото бе казал малко повече, отколкото бе искал. Апелтофт забеляза веднага това, подскочи малко на стола си и зададе своя прост, но във връзка с това много неподходящ въпрос:
— Откъде знаеш, че операцията е палестинска? За нас, водещите разследването, това е новина.
— Не сме длъжни да ти докладваме за това — веднага вметна главният прокурор. — То е в графата “Строго секретно”.
— Така ли? — възрази Апелтофт с подчертана агресивност. — А не би ли било по-добре ние, водещите следствието, да знаем какви терористични акции се извършват в момента?
— Ти вече не водиш никакво следствие — каза Неслунд, поемайки инициативата. — Ти и Фристед можете да се заемете предимно със събирането на допълнителни сведения, свързани с онзи от Управлението по имиграционните въпроси. От днес други ще се заемат с терористичните операции. И трябва да бързаме. А също така не искам и думичка да се чуе за това. Разбираш ли ме?
— Не — отговори му Апелтофт. — Проклет да съм, но не разбирам нищо. В материалите ни няма никаква следа за нещо либийско…
— Не говоря за вашите материали. И още, бъди любезен да изчезнеш и стой по-далече от телефона! Никакви сълзи пред пресата нито от теб, нито от някакъв “анонимен източник” от СЕПО, разбра ли?
— Разбира се, но не сме ние тези, които дрънкат по телефоните… — каза Апелтофт и излезе, почти удовлетворен, защото в края на краищата последната дума бе негова, въпреки че не се бе справил достатъчно добре с жълтия кръст върху синия фон[124].
Сега обаче всичко вече бе свършило. Всичко бе отплувало в небитието — и вечерните вестници, и притесненията на сина му и жена му, свързани с измислените либийски терористи.
Така или иначе, всичко бе минало, поне за него, мислеше си той. И грешеше напълно. Именно сега започваше всичко.
12
Карл летеше над Смоланд[125] с редовния полет на авиокомпанията SAS по линията Копенхаген — “Арланда”. Докато седеше в самолета над Смоланд, той все още бе мислено в Ейлат.
Карл бе прекарал там два дни. И през това време Шуламит го убеди, че ако операцията се състои, то ще е чак след Ханука — еврейският празник, напомнящ по нещо християнската Коледа — защото тогава всички израелци, дори генералите от Мосад и оперативните работници от “Сейерет Маткал”, са в семеен кръг у дома. В Израел осъждали войните по време на големи религиозни празници. Това отношение възникнало като резултат от скъпо струващата им война “Йом Кипур”[126].
Отначало Карл успяваше да се сдържа, но още първата вечер, след като станаха от леглото и се отправиха към малкото ресторантче до старото пристанище, взимайки със себе си опашките на лангустите и попазарили се, помолиха да им ги изпекат на грил, а след това се добраха и до втората бутилка “Carmel Rose”, тя го привлече истински и неудържимо.
Къпеха се, лежаха на пясъка и си разказваха един на друг живота си. Повече не се опита да се бори срещу увлечението си. Сега му се налагаше да се бори само срещу силното си желание да й разкаже за Стария, за това как бе завербуван и с какво, по-точно, се бе занимавал в Сан Диего. Казано накратко, за всичко, за което така и не разказа на Теси.