Та нали с Шула — сега, мислейки за нея, той я наричаше с ласкавото съкратено име Шула — всичко бе другояче. Тя вече и така знаеше много и поради това не можеше да му се обиди, че не е достатъчно откровен с нея.
На следващия ден на плажа те вече не говореха по работа, а за това, че понеже не е евреин, той никога нямаше да може да се пресели в Израел, а тя, като “кибуцница”, трето поколение, никога не би могла да напусне родината си. Всичко това бе напълно ясно, логично и невъзможно да се отхвърли. Те можеха само за кратко време да си позволят да се гмурнат с главата надолу в страстта и толкова, защото не можеше да има нищо друго. Не им трябваше дори да говорят за това и доста скоро започнаха да се шегуват над измисленото “прикритие” под формата на нелепо влюбване в “информирания” шведски офицер от службата за сигурност, защото то вече се бе превърнало в действителност.
Фантазираха дълго как и кога ще се срещнат отново, как би могла тя да се върне на работата си в Стокхолм, което бе повече от съмнително, защото дори се бе лишила от “задграничното” звание майор и отново бе станала капитан, след като бе отзована в Израел. В Израел можело обаче да възникнат политически промени и тогава щели да могат да продължат да се срещат под “прикритието” си.
Измъчваше го само едно нещо, а именно, че не бе могъл да й разкаже за срещите си с палестинците в Бейрут. Можеше, например, да си представи Муна като по-малка сестра на Шула, но едновременно с това тя би могла да е и убийцата на по-малкия й брат в ивицата Газа, а Рашид Хусейни, човекът нарекъл себе си Мишел, постъпваше и разсъждаваше така, че би могъл да й е близък роднина — един от войнствените в клана й. Всичките тези военни трофеи обаче помрачаваха радостта и възторга от влюбването им.
Разделяйки се на автогарата в Беер Шева, тя му обеща да посети Стокхолм — “догодина в Стокхолм”, пошегува се тя, преиначавайки вечната молитва “догодина в Йерусалим” — а той й обеща да не влиза в конфронтация с Елазар, ако последният наистина се озове в Стокхолм след два дни.
На нито един от двамата обаче не му бе съдено да спази обещанието си.
Последното, което видя през затварящата се врата на автобуса, бе косата й, хваната на опашка, и прехвърленото през рамото й “узи”.
Трепна в полудрямката си от промяната на налягането в салона и го компенсира автоматично, сякаш се намираше под вода. И веднага се взе в ръце. От този момент го овладя строг, студен и пресметлив бяс, като мечтите за Шула се смениха със светещото табло, призоваващо пътниците да заемат местата си при захода на самолета за кацане.
За най-голямо свое учудване и въпреки предновогодишната вечер, той видя чакащия го до паспортния контрол Апелтофт.
— Да вървим. Трябва, дявол да го вземе, да си поговорим спешно. Фристед е в колата пред входа на летището — изстреля Апелтофт.
Изглеждаше разстроен от нещо, но скоро Карл разбра, че е изтълкувал неправилно състоянието му. Като истински северняк, той просто сдържаше гнева си.
По пътя към града се прекъсваха непрекъснато помежду си. За отстраняването им на практика от случая обаче заговориха едва в празния коридор, приближавайки се до служебния кабинет на Карл.
Бе вече около девет вечерта, а вечерта, както вече стана на въпрос, бе предновогодишна. В такива дни замираше дори и ловът на шпиони в държавната служба за сигурност, което бе обяснимо и от профсъюзна, и от лична гледни точки.
— И така — каза Карл, сваляйки калъфа от клавиатурата на своя дисплей и набирайки личната си парола, — имаме човек, роден на 30 ноември 1963 година, но липсват последните четири цифри от единния му граждански номер. Да видим.
Двамата възрастни комисари наблюдаваха с възторг работата на Карл, приличаща на игра със смяната на зелените буквени и цифрени комбинации на екрана на компютъра. Всичко това за тях бе от областта на научната фантастика, от бъдещото общество на кошмарите, в което тайната полиция знае всичко.
Не съвсем всичко обаче, както се оказа много скоро.
— Така — обясни Карл. — На този ден има две раждания. Едното от тях е на девица от Питео, която, изглежда, е влюбена до уши в другаря Горбачов. Тя обаче не би могла да е нашият убиец. Има още един човек, но той влиза в списъка на онези, до които нямам достъп. Те са закодирани по специален начин и трябва да получа специално разрешение от Неслунд, за да нахлуя в тази част на базата данни.
— Тогава пропада всичко — подхвърли Апелтофт, — защото той няма никога да се съгласи.