— А какви са тези лица, до които нямаш достъп? — поинтересува се Фристед.
— Не знам — отговори Карл. — Оттук е неясно, а и не ми е трябвало да знам. Всичките те са с определен код, който все пак успях да си изясня, и са двадесет и трима души.
— Значи всичко пропада — повтори Апелтофт.
— Не, не съм сигурен, че е така — отговори му замислено Карл. — В такъв случай обаче трябва да се обърна към вашата съвест. Струва ми се, че мога да разбия защитата. Това, разбира се, е забранено. Обаче ще получа онова, което търсим. Решавайте!
Те се спогледаха. В кабинета настъпи тишина и се чуваше само потракването и поскърцването на дисплея. И тримата — в по-голяма или в по-малка степен — бяха вече извършили “престъпление по служба”, като най-голямото бе това на Апелтофт, който бе освободил невинен.
— Започвай! — каза Фристед. — Дявол да го вземе, прави, каквото искаш, само да се докопаме до този дявол!
Апелтофт само кимна мълчаливо.
Карл се замисли. Най-завладяващата игра сред компютърните специалисти в Калифорния бе разгадаването на кода на системите за защита на банковите, фирмените, а в някои случаи и на компютрите на Пентагона. Устройваха си дори малки състезания. Карл така и не се увлече по този спорт, но тази тема на разговор доминираше сред всички, които се занимаваха с програмиране в университета, а след това увлечението на тези млади “хакери” се превърна в национално бедствие за всички щати. Никой не успяваше да се измъкне от необходимостта да се ориентира добре в този вид спорт.
Карл си поигра малко на клавиатурата, изваждайки ту едно, ту друго от паметта на компютъра, и започна да се придвижва бавно напред като пианист, припомнящ си темата на произведението.
— Да, значи ще се получи. Ако ви е интересно, мога да ви покажа как се прави. Искате ли?
— По-добре недей — каза Апелтофт.
— А защо не? — възрази му Фристед.
Карл влезе като вирус “Троянски кон”. Казано накратко, на компютъра бе дадена инструкцията да допълни информацията за всичките недостъпни лица с нови данни.
Това бе първата крачка и не изискваше кой знае каква програма, а Карл бе отличен програмист.
При това той снабди всичките двадесет и три недостъпни му лица с допълнителна идентификация — Coq Rouge.
След това въведе искане да бъдат открити лицата, получили обозначението Coq Rouge, и да бъдат принтирани. А след това даде команда да бъде унищожен всеки Coq Rouge и да се изтрие цялата тази операция от паметта на компютъра.
А сега да видим — каза Карл. — Или ще започне луда паника, или всичко ще е наред. Моля те, Фристед, натисни този клавиш, но само него.
Фристед натисна решително с показалеца си посочения му клавиш. В следващия миг принтерът в другия край на кабинета започна бясно да трака букви.
— Стана — каза Карл. — Нашият мъж или жена идва.
Приближи се до принтера и щом само разпечатването приключи, откъсна изписаната част хартия. Получи се списък от двадесет и трима души, общото при които бе една или друга връзка с израелските служби за сигурност и разузнаване, като към адресите им бяха приложени данни за принадлежността им към различни политически организации. С малки изключения те бяха шведи или натурализирани шведски граждани.
— Ето го нашият мъж — каза Карл. — Алоис Моргенстерн, който е роден на 30 ноември 1963 година във Виена, имигрира в Швеция през 1969 година и живее на “Флеминггатан”, на петстотин метра от мястото, където се намираме. Симпатизира, м-да, на сума ти израелски организации, изглежда, религиозни или нещо от този род, и на JDL, което би трябвало да означава Jewish Defence League[127]. Заподозрян е във връзки с логистични операции. Точно така е написано.
— Ама че сатана! През цялото време е бил под носа ни — каза Фристед.
— И какво ще правим сега? Да отидем ли при Неслунд с радостната новина и да му кажем, че сме намерили неговия либийски терорист? — захихика Апелтофт.
Наложи се да обмислят създалата се ситуация. Неслунд им бе забранил да се занимават с този случай. Полицаят обаче бе задължен веднага, щом само получи нови данни, да се намеси в разкриването на престъплението (Такъв бе свободният и кратък преразказ на съответния раздел от полицейския правилник).
Стигнаха до две прости решения. Фристед да седне на телефона и да прозвъни на хотелите в търсенето на Арон Замир — или на бизнесмена с австрийски паспорт Абрахам Менделсон, въпреки че бе малко вероятно да намерят и Елазар по този начин.
А Апелтофт и Карл да се отправят към жилището на Алоис Моргенстерн на “Флеминггатан”. Карл отвори сейфа си, извади оттам револвера си, напълни джобчетата в колана си с патрони, а универсалното си джобно ножче — с допълнителен комбиниран инструмент.