Сградата на “Флеминггатан” бе съвсем близо.
Поогледаха откъм улицата тъмните прозорци на апартамента. Като че ли бе празен. След това се изкачиха до него и позвъниха на вратата, почти сигурни, че никой няма да им отвори. На стълбището също нямаше никого, а от съседния апартамент се разнасяше силен звук от телевизор.
— Да влезем, а? — прошепна Карл и преди Апелтофт да успее да изрази позицията си по въпроса за още едно “престъпление по служба”, извади инструмента си, намери необходимия му шперц и отключи ключалката.
Апартаментът бе мебелиран с вкус в съвременен стил — Моргенстерн бе архитект-дизайнер по професия — дори много добре мебелиран, като две стаи и кухнята гледаха към улицата, а други три стаи — към двора. Последното се оказа много удобно, защото откъм улицата не можеше да се забележи светлината в по-голямата част от апартамента.
Погледнато чисто юридически, те се заеха с онова, което се наричаше “домашен обиск” и което, според углавния кодекс, бе много близко до “незаконно посегателство върху частна собственост”.
Карл се отправи веднага към бюрото, а Апелтофт започна да рови из стаите и гардеробите. Веднага откриха, че Моргенстерн има или е имал гости, пушещи израелски цигари. В една от стаите имаше две неоправени легла.
Карл стоеше до бюрото и се проклинаше, че не бе взел фотоапарата си и не можеше да снима тези интересни улики — сметки за продукти за повече от един човек, карти на метрото и близките околности на Стокхолм и още редица други, уж невинни, но едновременно с това престъпни улики, стига да имаше време да ги анализира. Стоеше си така, потънал в размисъл над малък списък с пансиони, когато го повика Апелтофт.
Карл влезе в спалнята, гледаща към двора. Там, в дъното на стаята, в толкова огромен гардероб, че в него можеше спокойно да се влезе, той намери три солидни празни дървени сандъка, но не размерите им представляваха интерес. Дори Апелтофт бе успял да се досети веднага, че описът, залепен върху сандъците, бе на иврит.
— Това е — прошепна Карл, навел се над сандъците. Точи пломбиран товар е пристигнал със самолет от Израел на адреса на израелското посолство, защото е изпратен с куриер. Не е трудно да се досети човек, какво е имало в тези сандъци. Нали така?
— Оръжие — прошепна Апелтофт. — Много оръжие, дявол да го вземе! Ето какво е купил Арон Замир.
Карл кимна. Преписаха списъците, доколкото можаха, без особено да вникват в смисъла на думите. Бе един вид бягане с препятствия между страха да не бъдат открити и все повече нарастващото лудо желание да намерят доказателства.
Час по-късно и тримата се събраха за последен път в своя общ кабинет във вече тихия и тъмен отдел по сигурността.
Фристед бе намерил координатите на някакъв си Менделсон, отседнал в “Парк-хотела”, който днес продължил пребиваването си с още една нощ. Следователно се готвеше да напусне и хотела, и страната до полунощ на последния ден от годината. А това водеше до много проста догадка.
— Ако предприемат нещо, то ще е през тази нощ — констатира Фристед. — Това ще се разбере лесно, а след това, разбира се, може да се изчакат гостите на нашето приятелче Моргенстерн. И за какво са ни всичките тези сведения?
— Той обаче няма да участва в самата операция — каза Карл. — И днес ще се прибере навреме вкъщи. Все пак трябва да поразтреби.
Е, а ако предприемеха домашен обиск в негово присъствие, защото службата за сигурност е научила — наистина, неизвестно как — какви неопровержими доказателства се намират в дома му, дали нямаше да възникне паника, която да доведе до прекратяването на самата операция?
След това щеше да се наложи вероятно да бъде пуснат този тип. Ама че щеше да се ядоса Неслунд! Имаше обаче и още един риск, че бе възможно тази вечер да не се осъществи никаква връзка между Моргенстерн и неговия “екип” и тогава операцията все пак щеше да се състои.
— Струва ми се, че имам по-добро предложение — каза Карл. — Да отидем у него. Връща се, а ние вече сме там. Тогава и ще го попитаме къде и кога ще да бъде проведена операцията.
Двамата полицаи го погледнаха недоверчиво. Можеше най-малко от всичко да очаква, че предложението му ще бъде посрещнато много дружелюбно от тях. А Апелтофт имаше и обяснение за това.
— И докато го чакаме, ако той, разбира се, вече не си е вкъщи, ще снимаме целия материал на бюрото му — продължи Карл.
— Той обаче няма да пожелае да ни сътрудничи — възрази му Фристед.
— Всичко зависи от това как ще бъде помолен за това. Струва ми се, че в случая не е необходимо да сме твърде вежливи — заключи Карл, приближи се до чантата в ъгъла на стаята и извади оттам зеленото си “военно” яке.