— Резиденцията на ООП във Вигбюхолм, тази вечер — простена той, усещайки как го залива срамът с всяка произнесена от него дума.
И тогава в живота на Алоис Моргенстерн се случиха едновременно най-приятната и най-неприятната изненади. Първо усети как ръцете му бяха стегнати на гърба му с белезници, а след това откри, че вече е изправен.
Криещият се до вратата на спалнята човек (тоест спецченгето от “Бюро Б” на шведската служба за сигурност Фристед) се приближи и доближи удостоверението си за самоличност пред очите на онемелия, вече заловен и разпитан с нарушаване в известна степен на правилата на етикета Моргенстерн.
— Ние сме служители на службата за сигурност. Ти си арестуван и ще дойдеш с нас.
През това време вторият човек със зелените дрехи изхъмка тихо, прикрепвайки при това ножа към глезена си и прибирайки американския си пистолет в нараменния си кобур.
— Вие сте шв… швед… шведи? — започна да заеква Моргенстерн.
— Така е, дявол да го вземе, но ако ти го бяхме казали веднага, нямаше да си толкова услужлив — отговори човекът в зелено.
След като казаха на Апелтофт да докара колата пред входа, те изведоха Моргенстерн с белезниците, напъхаха го на задната седалка и проведоха кратко съвещание. Бързаха.
Апелтофт знаеше къде се намира резиденцията на ООП и предложи да позвънят там и да ги предупредят, но Карл определено не ги съветваше да го направят. Ако операцията вече бе започнала, което бе повече от вероятно, то телефоните на ООП вече щяха да бъдат вдигани от израелците. Предупреждението би могло само да ускори самата акция. Той и Апелтофт трябвало да тръгнат незабавно натам, а на Фристед бе възложено да откара Моргенстерн при дежурния прокурор, защото при тези обстоятелства нямаше да възникнат проблеми с правото на арест. Всички доказателства, че Моргенстерн е предател, бяха налице. Пристигнали на мястото, те щяха да се свържат веднага с Фристед.
Карл подкара колата по посока на Тебю, отначало с бясна скорост, но приближил се до бялата вила във Вигбюхолм, намали скоростта. Убеди Апелтофт, че не си струва да влизат и двамата във вилата. По-добре било да поддържат радиовръзка, но Апелтофт не трябвало да вика Карл. Той щял сам да се свърже с него, след като проникнел вътре.
Сградата се извисяваше самотно на хълма. Бе тъмна. Подминали я малко, те не забелязаха никакво движение и никаква светлина в нея. Карл спря колата на невиждащо се от вилата място на двеста метра от последната.
— О’кей — каза той. — Дръж радиостанцията включена, а аз ще ти се обадя, щом само установя контрол върху всичко.
След това издърпа якето си от колата и се стопи в тъмнината.
Фристед откара поверения му, но не го измъчва повече, а го предаде на дежурния криминалист, като просто го бутна зад преградата, след което отведе Арнолд Юнгдал настрани и му обясни ситуацията. В очакване на пристигането на дежурния прокурор те насъскаха срещу арестувания “сестричките” и той започна да им се оплаква на висок глас от грубостта на полицаите и тяхната “незаконна заплаха да го убият”. След това помолиха двама от мъжете да помогнат при отвеждането на арестувания в килията за предварителен арест и го заключиха там.
Юнгдал реши, че е необходимо да вдигне тревога и да извика подкрепления. Беше ясно, че за всичко това трябва време, но ситуацията подсказваше, че ситуацията не търпи никакво бавене. Самите те с Фристед, след като се разпоредиха за необходимото и взеха със себе си още двама от дежурните, се отправиха към вилата в Тебю, като имаха няколко минути в повече за преценка на ситуацията.
Карл се приближи до вилата откъм задната й страна. Някой запали осветлението на долния етаж. На горния имаше отворен прозорец. Това бе странно, защото по земята имаше тънък слой сняг, а температурата навън бе минус два градуса. При такова време никой от Близкия Изток не би спал на отворен прозорец.
Покривът под прозореца бе леко извит и до тази пристройка имаше къс улук. Карл се вгледа по-внимателно, защото именно така би могъл да проникне в постройката и точно от тази страна можеше да се приближи до вилата, като остане незабелязан, в случай че имаше някой зад тъмния прозорец. Добра се до ъгъла на къщата, спря и се ослуша. Стори му се, че отвътре се разнасяха слаби викове. Пулсът му се учести от предчувствието за неизбежното. Операцията бе вече в разгара си. Те бяха там, вътре.
Помисли дали да не помоли Апелтофт да извика помощ, за да бъде обкръжена къщата, но стигна до извода, че вече е твърде късно. При тези обстоятелства никой не можеше да го обвини, че е избрал нападението. Иначе какъв смисъл щеше да има всичко онова, което бе учил толкова години?