— Шалом, Елазар! — извика му Карл от другия край на стаята, насочвайки револвера си в гърдите на добре сложения израелец с мустаци и външност на арабин.
Последният стоеше съвсем спокойно и въпреки че в гърдите му клокочеше от ярост, лицето му не издаваше чувствата.
— Шведска полиция! Хвърли оръжието! Ще получиш две години затвор — продължи Карл на английски, като едновременно следеше да не би човекът с автомата да стреля по него, възползвайки се за миг.
Елазар продължаваше да стои на едно място.
С ъгълчето на окото си Карл забеляза пулсиращата струйка кръв, която се изливаше ритмично на пода. Артерията на някого от разстреляните бе разкъсана и все още живото му сърце опустошаваше тялото, разливайки живота му по пода. Карл се застави да не гледа към стената с убитите.
— Вече казах, Елазар, да хвърлиш оръжието си на пода — произнесе още веднъж Карл.
Елазар дишаше шумно. Лицето му бе застинало и той не отместваше погледа си от противника си, въпреки че сигурно също виждаше случващото се на пода с крайчеца на очите си. Някой от ранените започна да стене и да вие. Може би бе ниското момиче, което Елазар бе довлякъл последно.
На Карл му се струваше, че “вижда” как изтича пясъкът в пясъчен часовник. Често бе проигравал подобни ситуации, но сега всичко бе в действителност. Чу гласа на инструктора си от Сан Диего:
“Имаш само две възможности. Трябва да застреляш пръв този дявол, защото той има 75 процента шанс да те помете с огъня на своя автомат, а ти имаш само 25 процента. Така че ако не се предаде, брой до пет и натискай спусъка.”
Карл преброи значително повече от пет.
Целейки се точно в мястото, където реброто се сраства с гръдния кош, той натисна плавно спусъка.
Елазар бе отхвърлен на около два метра назад.
Нещо иззвъня в ушите на Карл и му бе необходим само кратък миг, за да разбере, че не е чул само своя изстрел. Другият също държеше пръстта си върху спусъка и изстрелът от автомата бе толкова силен, че един или два куршума се забиха в пода.
Елазар падна по гръб, а автоматът му — малко по-далече от него.
Карл прехвърли револвера в лявата си ръка, а с дясната измъкна веднага пистолета си от джоба на кръста си. Вече, изглежда, бе стрелял пет пъти с револвера, така че му оставаше само един патрон. А чувството за опасност висеше във въздуха, защото на мига се усети, че стои вече с гръб към вратата, през която бе влязъл. Можеше да убие часовия при появяването му, но не го направи.
Отдръпна се бързо малко настрани и спря до вратата. Държейки револвера в лявата си ръка пред себе си, надникна в тъмнината към ъгъла, но веднага дръпна главата си. Нито тогава, нито после разбра защо го направи и така и не си спомни дали бе видял нещо в тъмното, преди да се отдръпне.
Три-четири куршума от автомат уцелиха вратата, а може би и минаха покрай нея направо в стаята. Той насочи револвера си към вратата и стреля. Чу се само един изстрел и един силен удар, неясно защо по-силен от изстрела. Прескочи през пространството, открито за отворената врата, към средата на стаята, където имаше голяма маса за хранене. Хвърли се под нея и се обърна рязко към вратата, където задължително трябваше да се появи онзи, другият, защото бе чул празното щракване и бе видял Карл, метнал се пред отворената врата.
Израелецът бе “гроги”[130], но се съвзе бързо и влетя в стаята, откривайки огън към мястото, на което, както си мислеше, се намираше Карл.
Карл лежеше под масата с беретата пред себе си и стреля два пъти по израелеца, сигурен, че и двата пъти го е уцелил. Целеше се в областта под сърцето и белите дробове, защото не искаше да го убива.
Двата деветмилиметрови куршума пронизаха напълно часовия и се забиха в стената, а самият той се претърколи, застена и се отпусна до отворената врата. С бързи крачки Карл се приближи до него и изрита автомата му по-далеч. Възможно бе и да е излишна предохранителна мярка, защото последният явно бе в безсъзнание, в шок, като единият куршум бе минал точно през стомаха му, а другият — малко отстрани, през черния дроб.
Карл замръзна неподвижно в средата на стаята. Тук трябваше да има четири души. Ако обаче бяха повече, то останалите се 'намираха някъде в къщата, а може би дори и извън нея. В такъв случай щяха да се появят или след тридесет секунди, или вече бяха тук.
Притича бързо през тъмнината в антрето и се изкачи по стълбището, по което бе слязъл. Взе разговорното устройство и натисна бутона за връзка.
— Тук е Карл. Виждаш ли някого пред къщата?