— Какво става там, при теб? Не, не виждам никого — отговори пресипнало Апелтофт.
— Извикай “Бърза помощ”! Има петима убити и пет-шест тежко ранени. Всичко свърши.
— Ясно. А ти самият ранен ли си?
— Не, не съм ранен. Ще се опитам да направя каквото мога до пристигането на “Бърза помощ”. Щом само я извикаш, идвай! Край на връзката.
Карл вдигна револвера си от пода и го пъхна в нараменния си кобур, след което спусна предпазителя на пистолета си и го втъкна зад колана си. След това остави настрани радиостанцията, извади ножа си и влезе в стаята.
Едва сега успя да оцени цялата ситуация.
Последният от израелците, по когото бе стрелял, бе жив. Останалите не показваха признаци на живот. До късата стена лежаха седем души. Стената зад тях и подът пред тях бяха залени в кръв, сякаш някой специално бе изсипал две кофи кръв.
Карл тръгна отдясно наляво покрай стената. Така, както бе извършван и самият разстрел. Първите трима бяха обезобразени от автоматичния огън. Израелците бяха стреляли отгоре-надолу по средните линии на телата.
Най-открая лежеше като че ли шведка. А и въобще компанията бе смесена — палестинци и шведи. Момичето все още дишаше. До нея бе последната жертва, палестинката, която бе още жива. Тя бе в съзнание и гледаше Карл, но като че ли не разбираше нищо.
Карл се отпусна на колене пред момичетата. Куршум бе откъснал едната буза на шведката и половината от скулата й бе застинала в кървавата усмивка на смъртта. Едната й ръка бе откъсната и кръвта все още капеше от почти празната й артерия.
Карл свали кожения й колан и пристегна здраво чукана на ръката й. Потокът кръв почти мигновено секна, но не поради понижаването на кръвното налягане в тялото под смъртоносната граница. Без да става от пода, той я придърпа към стената, след което се изкачи на бегом до спалнята, през която бе проникнал в къщата и сграбчи оттам няколко дебели одеяла. Слезе отново долу и я зави, за да не позволи на тялото й да се охлади до степента, получаваща се при шок. Останалите куршуми, доколкото можеше да прецени, бяха попаднали или в меки тъкани, или бяха повредили вътрешни органи, при което не можеше да направи нищо.
Когато се зае да помага на намиращото се все още в съзнание палестинско момиче, в стаята нахлу Апелтофт.
Нахлу и застина, стигнал само до средата на помещението, защото дори и в кошмарите си не бе сънувал такова нещо. Това бе кърваво клане.
— Помогни ми бързо да окажем помощ на това момиче — изсъска Карл.
Апелтофт свали сакото си и се приближи страхливо до стената, до която лежаха убитите.
— Има ли въобще живи? — попита той.
— Има. Тези две момичета и израелецът, който е там, до вратата — отговори му Карл, откъсвайки от покривката няколко дълги ленти, за да бинтова с тях палестинското момиче.
Куршумите бяха попаднали в гърдите й, през левия бял дроб; в стомаха и в лявото й бедро. Карл започна да бинтова бедрото й, след това разряза блузата й, намери клокочещата дупка до лявата й гръд, обърна момичето на хълбок и понечи да направи временна стегната превръзка с ивиците от покривката, но видя изходния отвор на гърба й.
— Дяволи — прошепна той. — Използват мек връх, вместо цяла обвивка.
Изходните отвори на гърба й приличаха на кратери, при това с големината на юмрук. Девойката лежеше в локва от собствената си кръв, която бе най-малкото литър и половина. Карл отпра част от кожата от тапицерията на един стол и я постави върху изходните отвори на гърба й, след което здраво и с няколко слоя превърза раните й. След това постави момичето върху едно одеяло, като го зави с друго.
Апелтофт стоеше до него съвсем без сили. Гадеше му се и едва не бе припаднал.
Странно, но девойката бе все още в съзнание. Тя шепнеше нещо, но Карл не чуваше какво. Постави пръст на устните й и й се усмихна.
— Ш-ш, не говори! Ако бъдеш разумна, ще се оправиш — каза той, навеждайки се ниско над нея, за да види колко са се разширили зениците й.
Все още не умираше.
— Шведи… ли сте?… — прошепна тихо тя.
— Да — отговори й Карл, — шведи сме. А по вас стреляха израелци. Е, това е всичко. Повече не говори!
Докосна нежно челото й и усети, че нервите му са опънати до краен предел.
Стана бързо, а пред очите му заплуваха черни кръгове.
— Какво ще правим сега? — попита едва чуто Апелтофт, чиято уста бе пресъхнала.
Карл стисна плътно клепачи и се опита да се стегне поне малко, за да не изгуби контрол над себе си.
— Провери онези двамата израелци — онзи, който е ей там и другия с простреляното лице! Виж дали са живи! — каза той, като се отправи към онзи, по когото бе стрелял последно.