Той седеше или полулежеше, опрян на вратата. Лицето му бе бяло, а двете му ръце притискаха корема му. Бе в съзнание и дишаше слабо и пресекливо.
Карл приклекна пред него и се взря в лицето му.
— Шалом, поздрави от Муна — каза той, без да разбира защо го прави.
Изглежда, че за някакъв си миг загуби разсъдък.
Израелецът се усмихна слабо.
— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита той със слаб глас, а лицето му остана безжизнено.
Говореше на английски със силен акцент.
- “Сейерет Маткал”, но шведският — отговори му Карл и извадил пистолета си, си поигра демонстративно с него пред очите на израелския войник от специалния отряд.
И преди да зададе въпроса си, опря дулото на пистолета в челото му.
— Къде са Арон Замир и останалите?
Израелецът се усмихна уморено, но не отговори. Карл повтори въпроса си.
— Не се прави на идиот… Нищо няма да ти кажа… Ако искаш, стреляй — отговори му израелецът, губейки съзнание.
Карл спусна предпазителя на пистолета си, скри го на мястото му, издърпа израелецът така, че да се разпростре върху пода и започна да изследва джобовете му. Там имаше и патрони, и две хиляди крони от по стокронови банкноти, и арабски паспорт. Карл взе паспорта и се надигна.
Апелтофт се наведе над друг израелец, за да види дали е живи или мъртъв, но така и не го разбра.
— Ей онзи там и този като че ли са мъртви. Не знам какво е положението с лежащия по средата — каза той почти беззвучно.
Карл се приближи до израелеца, посочен от Апелтофт. Бе го улучил два пъти. Единият от куршумите му бе минал през долната му челюст и вероятно това бе вторият му изстрел. Първият куршум бе заседнал в основата на носа и бе изкривил едното му око. И двата куршума бяха излезли през тила, но човекът все още дишаше слабо.
Лежащият до него обаче изглеждаше мъртъв. Той бе първият, по който бе стрелял Карл, и по време на изстрела бе стоял съвсем спокойно. Първият куршум бе влязъл точно до дясното ухо и може би, вече в главата, се бе превъртял, защото изходният отвор бе с големината на топка за тенис.
— Така е, мъртъв е — каза Карл и се отправи към Елазар в другия край на стаята.
Последният лежеше с разперени ръце, впил застинал поглед право в тавана. Карл видя, че входният отвор бе точно по средата на гърдите му. Обърна с мъка Елазар — куршумът не бе излязъл от тялото. Сигурно се бе ударил в гръбначния стълб и бе заседнал в него. На Карл му се стори, че все още чува хрущенето на раздробените кости на убития.
Изправи се на крака и погледна към Апелтофт. Гледаха се около миг. В далечината се чуха сирените на “Бърза помощ”.
— Това е подполковник Елазар — тихо каза Карл. — Той е нашият човек. Именно той е убил Аксел Фолкесон. Шеф на спецотряд, “изявен” герой на Израел.
И двамата погледнаха към мъртвия убиец.
— А какво държиш в ръка? — попита Апелтофт и в този момент усети, че трябва да излезе от стаята и да пийне глътка вода, иначе щеше да започне да повръща.
— Паспорт — отговори му Карл, докато се отправяха, както им се струваше, по посока на кухнята или банята. — Само на арабски е, няма нищо на европейски езици и доколкото разбирам, е либийски.
— Либийски ли?
— Да, но аз ги чух как говореха на иврит. Те са израелци и нека зарежем останалото.
Изпиха по чаша вода в кухнята и се отправиха към входната врата, за да я отворят на санитарите и полицията, които вече се приближаваха към вилата.
Бе четири часа сутринта, когато Карл влезе в кабинета на Неслунд. Той бе слабо осветен, а навън бе тъмно като в рог. Освен Неслунд, вътре бяха неговият основен “рупор” Карл Алфред и самият Пощальон, тоест главният шеф на цялата служба за сигурност, който сигурно щеше или да отговаря, или да не отговаря за случилото се.
И тримата бяха извикани в само преди час, поради което бяха пристигнали на “Кунгсхолм” небрежно облечени и небръснати. Бяха се събудили на мига и все пак не бяха разбрали напълно съдържанието на краткото съобщение на дежурния от криминалната полиция. Вилата във Вигбюхолм бе вече обкръжена от специални сили, състоящи се от около петдесет души, които така и не бяха разбрали тактическата си задача. Знаеха само, че трябва да държат групата фоторепортери и журналисти по-далече от случилото се.
Всички гледаха като омагьосани и с ужас влезлия в кабинета Карл. Панталонът и пуловерът му бяха изцапани с кръв, а косата му бе прилепнала към челото му, след като бе прекарал ръка през нея. Бе брадясал, но загорялото му лице не изглеждаше толкова измъчено и изглеждаше по-стегнат и повече владеещ се, отколкото бе в действителност, когато, влизайки в кабинета, придърпа мълчаливо към себе си един от столовете за посетители, намиращи се пред бюрото на Неслунд.