— Ето какво ще направим сега, Хамилтън — каза кротко Неслунд. — Ще седнеш веднага и ще опишеш всичко. След това, подчертавам, трябва да пазиш всичко в най-строга тайна. Нито “гък” пред пресата, ясно ли е?
— Разбира се. Какво обаче ще правим с шефа им и останалите им оперативни работници?
— Какъв шеф и какви останали оперативни работници?
— Шефът им е генерал-лейтенант Арон Замир, който в момента е отседнал в “Парк-хотела” с австрийски паспорт на името на Абрахам Менделсон. Освен това те със сигурност имат няколко души в резерв и по такъв начин те са на свобода: Може би Замир вече знае, че операцията се е провалила и трябва спешно да бъде заловен. А у Моргенстерн би трябвало да има още двама. Ако имаме късмет, можем и да ги хванем. Бих направил това с по-голямо удоволствие, отколкото да се занимавам с писане.
— Изключено! — изрева Неслунд. — Ще оставиш оръжието си при мен, защото, така или иначе, ще е необходимо за експертизата, след като си го изпразнил по хора. След това ще седнеш и ще напишеш първия си доклад и то колкото се може по-скоро. Трябва да информираме и пресата, и правителството. Надявам се, че си в състояние да пишеш? Просто е необходимо.
Карл заби поглед в пода. Бе категорично несъгласен с Неслунд.
— Тогава ще се погрижите ли да бъдат изпратени хора за останалите? — попита той с явно недоволен и изпълнен със съмнение тон.
— Това не е твоя работа. Оставяй оръжието, върви и пиши! — каза Пощальона.
Карл се колебаеше. След това извади револвера си от кобура и го постави на бюрото пред Неслунд. Продължаваше да се колебае, но след това изви ръка зад гърба си и за изумление и на тримата им показа второто си оръжие и го постави до револвера. След това стана и излезе, без да каже нито дума повече.
Тримата мъже продължаваха да седят и да гледат като омагьосани оръжието, с което само преди час бе изпозастрелян цял израелски спецотряд. И шестте гилзи в барабана на черния револвер бяха празни. Следователно, самите куршуми бяха заседнали в телата на израелските войници. Върху ръкохватката на револвера, както и върху бялата дръжка на тежкия италиански пистолет те видяха герб със златна корона, три червени рози и сребърен полумесец.
— Боже мили — каза Пощальона, който до този момент нямаше никаква представа за съществуването на Карл Хамилтън и още по-малко бе запознат с миналото му. — И откъде го извади този?
— Той не е мой човек, а е едно от момчетата на Стария. Дадоха ни го временно, да се отрака, така да се каже — отвърна напрегнато Неслунд, без да откъсва поглед от оръжията.
Върху бялата ръкохватка на пистолета все още имаше следи от кръв.
След това между тях започна продължителен спор, защото мненията им за случилото се и за това, което трябваше да се направи оттук нататък, бяха твърде различни.
Карл се спусна с асансьора, премина през прехода в следващата сграда и пак с асансьор се изкачи до своя етаж. Освен слабото нощно осветление, там бе и съвсем тихо. Той влезе в една от тоалетните, свали пуловера си и започна да се мие. Водата в умивалника стана розова.
След това влезе в предишния им общ кабинет за заседания, за да си направи кафе, но стъклената кана липсваше. Карл пипна нагревателя, който бе топъл. Апелтофт бе останал на местопрестъплението заедно с експертите. Значи бе Фристед.
И наистина, Фристед седеше в кабинета на Карл с кафе, пакет захар и две пластмасови чашки.
— Какво казаха? — попита го той, без да става и без да навлиза в подробности защо е тук и за какво му е Карл.
— Накратко, ние трябва да плюем на Арон Замир и да не търсим останалите оперативни работници, ако съм ги разбрал правилно. А ми се струва, че трябва да се възползваме от шанса, който ни дават двете легла у Моргенстерн. Дяволският Неслунд обаче ни забрани — отговори Карл и придърпа към себе си едната чашка с кафе.
— Как се чувстваш? — попита го тихо Фристед.
— Не знам. Още не бях изпитвал такова нещо, въпреки че би трябвало. Стрелях по единия, без да му дам никакъв шанс. Стоеше пред мен с отпуснат АК-47 в ръце, сякаш не искаше да се раздели с него. Не можех иначе, защото знаех кой е той.
— Самият Елазар ли?
Карл кимна. Едва сега се бе замислил над това. Елазар бе стоял абсолютно спокойно, с нищо неиздаващ намеренията си да стреля, а и въобще не правеше опити да помръдне. Какво ли се бе въртяло в главата му през последния миг от живота му?