Зад него, на облегалката на стола, висеше личното му оръжие в раменен кобур — “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър, 10-ти модел.
Свърши с писането и посегна още веднъж към снимката на терориста. Прикри “веселото” око и погледна “студеното”.
“Не е толкова важно — мислеше си той, — дали полицаят е добър или служи като новак в полицията за наблюдение на чужденци, когато се срещне с петима-шестима като този и държи в ръка револвер, а те АК-47.”
След това изтегли долното чекмедже на бюрото си и прибра там снимката, смятайки погрешно, че я изпраща в небитието. След това заключи бюрото. И по този начин приключи с доклада за шведите.
3
Приблизително в същия момент, в който Аксел Фолкесон бе убит в колата си, Карл Густав Гилбърт Хамилтън се събуди от кошмарен сън. Всичко започна както обикновено по време на тренировките на бойните плувци на дълбочина осемнайсет метра във водолазната база в Карлскрун. Той се спускаше по червения трап и стигнал до дъното, изплюваше наустника на акваланга, издишваше една четвърт от въздуха, за да не се взриви при промяната на налягането по време на издигането си и в приятно топлата тридесет и петградусова вода започна бавно да изплува към мъждукащата светлина.
След десетметровата дълбочина не бе необходимо да се напрягаш, защото, така или иначе, ще изплуваш. Инструкторите обикновено казваха: “Ако искаш да се гмурнеш, най-добре е да го направиш след десетте метра, където водата дърпа тялото надолу, защото иначе ще изплуваш”.
Ето че вече бе на дълбочина от десет метра и се готвеше с лекота да се добере до повърхността, но водата изведнъж стана студена, всичките осем прожектора на водолазната кула изгаснаха и започна да го дърпа надолу. Дълбочината вече бе осемнадесет метра, свършиха червеният, зеленият, черният и белият трапове. Би трябвало да е на дъното, но то се разтваряше в тъмнината.
Отначало се опитваше да не се паникьоса, въпреки че налягането се увеличаваше и той усещаше, че се носи все по-стремително надолу. По пътя му имаше широка тръба, водеща към ада, която го обграждаше, без да му дава възможността нито да управлява тялото си, нито да влияе на хода на събитията. Не успя да компенсира налягането върху ушните си мембрани, а натискът върху маската му е толкова силен, че плексигласът е вече до самите му вежди и като че ли скулите и очите му са притиснати и раздалечени настрани, зрението му, аха-аха, да изчезне и той разбира, ужасен, че няма да издържи.
Събуди се, омотал се в чаршафа и с възглавница върху главата. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае случилото се, защото бе сънувал кошмари само през детството си.
Отхвърлил рязко възглавницата, той седна, усещайки, че диша тежко, сякаш все още бе във водолазната кула за бойни плувци в Карлскрун.
“Стига, по дяволите, дотук” — каза си той, отиде в банята и пусна душа.
Запръхтя, застанал под струята ледена вода. Никога не я бе обичал, но се принуждаваше да я търпи, сякаш бе някакво наказание. “Стига, по дяволите, край с глупостите.”
Приключил с екзекуцията си, той приглади с двете си длани косата си силно назад, приближи се до огледалото и известно време разглежда леко зачервените си очи. За пръв път през своите двадесет и девет години бе явно недоволен от себе си.
Бръсна се старателно и по-дълго от обичайното, след това влезе гол в хола и се огледа. Вече бе започнал да изсъхва, но върху дъбовия паркет все още падаха капки. Това, което бе видял, само усили решителността му да изпълни даденото пред себе си обещание, а именно да промени рязко начина си на живот с нещо. Спареният въздух в стаята бе наситен с аромат на парфюм и дим. Сред пепелниците и чашите на масата лежеше бележка, написана с червило. Не я прочете, защото му бе достатъчно да хвърли поглед върху уродливото сърце в края на текста. В бележката сигурно пишеше, че си е тръгнала рано, за да заведе детето в детската градина. В Швеция се случваше често такова нещо. Важното бе, че си е тръгнала.
Прииска му се веднага да разтреби апартамента си, но разбираше, че вече закъснява. Приближи се до прозореца и го отвори. Влажният въздух го отрезви. Падаха тежки големи снежинки и върху разположената точно под него статуя на Свети Йоран и Дракона вече имаше дебела снежна покривка.
Приблизително около четвърт милион от жителите на Стокхолм бяха самотни мъже. И едва ли някой от тях не би завидял на Карл Хамилтън и на апартамента му до Стрьомен в Стария град със статуята на Свети Йоран и Дракона под прозорците й и с прекрасния изглед към покривите на къщите.