На Карл Хамилтън биха могли да завиждат въобще повечето от мъжете. Първо, защото бе богат. Освен това стана такъв с удивителна лекота, наследявайки преди седем години акции на стойност половин милион или нещо от този вид, докато самият той бе зад граница. Помоли приятеля си от ученическите години, обучаващ се тогава в брокерската фирма “Якобсон и Понсбах”, да се погрижи за тях и последният изпълни добросъвестно молбата му. Това не бе трудно да се направи, защото през последните пет години курсовете на акциите на стокхолмската борса излитаха като ракети, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Самият той не се интересуваше от това, но върнал се вкъщи, откри, че е станал мултимилионер. Никога не бе обичал акциите и се отнасяше с презрение към спекулативните игри, така че продаде на мига всичко и превърна парите в ценни книжа и няколко къщи. И сега, година по-късно, се изясни, че е продал акциите точно ден преди понижаването на курса им, а цените на недвижимото имущество бяха тръгнали нагоре. Така че бе удвоил състоянието си и поради това живееше така, както го правеше сега.
Отгоре на всичко, бе блестяща партия — бивш член на шведския национален отбор по хандбал; бивш защитник на отбора на един от американските университети и, освен това, притежаваше графска титла, придържаше се към правилата на етикета, тоест бе добре възпитан; бе лейтенант от резерва, което съответстваше на степента на политолог-социолог, съчетано с професията на класен програмист, получена в университета на Южна Калифорния. Казано накратко, според преценките на новото време, когато си бе отишъл в миналото радикализмът, можеше без каквато и да е ирония да бъде наречен офицер и джентълмен[17], въпреки че самият той не споделяше това определение. Петте необичайни години обаче, прекарани от него в САЩ, промениха целия му живот.
И все пак никога преди не бе смятал живота си за толкова безсмислен, колкото сега, докато стоеше до прозореца и се взираше в тъмнината, покриваща Стрьомен чак до виждащия се в далечината осветен кораб, ако тази плаваща висока сграда, извършваща курсове между Швеция и Финландия, можеше да се нарече кораб.
От нахлуващата през прозореца прохлада по тялото му се заразхождаха мравки. Той затвори прозореца, облече се бързо със съвсем нови дрехи и не изпил кафето си, излезе на улицата под снега и дъжда.
Колата му я нямаше на обичайното й място пред телеграфа срещу двореца. Той погледна вече подгизналите си обувки и се замисли дали да не се върне вкъщи и да извика “чакайте отговор”. Вместо това обаче, потиснал озлоблението си, се отправи към Стрьомен, разритвайки с крака мръсния сняг, защото просто не му се искаше да е акуратен в момента.
Колата му бе там, където той законно, но все пак непредвидливо я бе паркирал пред кафене “Опера”. Стъклата й бяха покрити с дебел слой сняг. Оказа се, че няма четка в колата, и извадил удостоверението си за самоличност в пластична опаковка с малък държавен герб, той почисти стъклата с него. Не, повече нямаше да оставя колата си тук.
По пътя към Кунгсхолмен колата ту поднасяше, ту се обливаше с кал. Изглежда, че американските автомобили не ставаха за северната зима и трябваше на всяка цена да я продаде. Така бе прието още едно решение, което трябваше да се изпълнява, както и всички останали, взети през този ден. Бе взел колата си със себе си от Калифорния и отначало шведският номер бе закачен върху старата синя калифорнийска табела, където бе написано “The Golden state”[18]. Това не бе просто хлапащина, а една от абсолютно противоречащите на регламента нетактичности, с каквито се бе обкръжил, сякаш изразяваше мълчалив протест срещу работата, на която бе попаднал случайно. Последното се случи преди две години. Честно казано, работата му не бе онази, за която някога си бе мечтал.
Потокът от коли се сгъсти по крайбрежната улица “Hop Мелагстранд”. На някои стратегически точно определени места пътните власти наскоро бяха стоварили купчини от някакви циментови чудовища, сигурно, за да ядосват шофьорите, които сутрин и вечер бяха принудени да минават през Кунгсхолмен. Може би идеята на общинската власт се състоеше именно в това — да принудят хората да ползват градския транспорт от огорчение или от злоба.
За да се добере до светофара на площад “Кунгсхолмен” му бяха необходими едва ли не десет минути. И през цялото това време той продължаваше да ръмжи срещу пустия си живот с неговите перспективи за “бъдещи юмручни удари”.
17
Офицер и джентълмен — намек за известния американски филм “Officer and gentleman” с Ричард Гиър.