От една страна, убиецът бе съвсем сигурен, че оръжието няма да подскаже нищо нито за него, нито за организацията му. Не бе оставил нито пръстови отпечатъци, нито каквито и да е други следи по оръжието и на местопрестъплението. От друга страна, убиецът бе добре запознат с работата на полицията, защото, оставяйки оръжието на местопрестъплението, дори не си бе направил труда да инсценира поне някакви улики за самоубийство. Пъхвайки пистолета в страничния джоб на вратата на колата, той сякаш отправяше предизвикателство към блюстителите на реда.
Повечето убийци носеха мъжки дрехи, така че най-вероятно и този път убиецът бе мъж. Не само защото в терористичните организации не се срещаха често хладнокръвни и добре подготвени жени, но и защото бе значително по-лесно да се предположи, че Аксел Фолкесон бе качил в колата си именно мъж и че напускайки местопрестъплението, последният би трябвало да вземе оръжието със себе си. Убиецът, когото предстоеше да търсят, разбира се, не искаше да бъде хванат. Той бе наясно, че ако неочаквано започне да го преследва някакъв случаен полицай или ако просто има случаен свидетел, ще му се наложи да стреля, за да ги изплаши или дори да убива, ако трябва. А ако всичко се размине благополучно, ще успее да изхвърли оръжието в минаващия близо до местопрестъплението канал и да си отиде спокойно.
Този убиец явно бе имал още един пистолет или пък бе твърде опитен и сигурен в това, че няма свидетели на престъплението. Не бе пожелал да хвърли оръжието в канала, опасявайки се, че някой би могъл да забележи това.
Така че още преди началото на техническата експертиза, полицията бе напълно убедена, че си има работа с престъпник или дори с цяла група от престъпници, които действат абсолютно професионално.
Трябваше незабавно да се вземат няколко решения.
Първо, бе необходимо да се засили контролът по границите.
Второ, това дело трябваше да е с приоритет пред останалите.
Трето, всичките сведения, напускащи стените на полицейското управление и адресирани към средствата за масова информация, трябваше да се съсредоточат в ръцете на един или двама специално определени чиновници от информационния отдел на управлението, а те, на свой ред, трябваше да се консултират лично с началника на шведската полиция.
Информацията и помощта от страна на населението и евентуалните свидетели бяха извънредно важни. Това означаваше, че бяха необходими известни публикации за престъплението.
Но от друга страна, не бе трудно да си представят, че средствата за масова информация щяха да оказват силен натиск върху следствието, а обстоятелствата около убийството бяха такива, че можеха да предизвикат различни догадки.
Четвърто, бе необходимо да се създадат две успоредно работещи следователски групи. Съответните служби на криминалната полиция трябваше да си работят както обикновено. А службата за сигурност трябваше да си създаде собствена група, която преди всичко да се заеме с изясняването на мотивите за престъплението. Понеже можеше да се предположи, че проблемът касаеше държавната безопасност и взаимоотношенията с някоя чужда държава, връзката между двете следователски групи трябваше да се възложи на шефа на “Бюро Б” от отдела по сигурността. По принцип цялата получавана от полицията информация трябваше да се предава на колегите й от спецслужбите. Идеите пък, възникнали в този отдел, не трябваше да стават веднага достояние на службите на криминалната полиция, водещи разследването, а едва след преценката на шефа на “Бюро Б” или, ако се наложеше, лично на началника на полицията.
Преди да премине към разговори с всеки от ръководителите на отдели поотделно, началникът на полицията се поинтересува дали не са останали въпроси, на които да е необходимо да се отговори веднага. В кабинета му имаше десетина души на средна възраст около петдесет години и общият им работен опит в полицията надхвърляше като цяло повече от четвърт хилядолетие. Повечето от въпросите, които биха искали да зададат, но не го направиха, се отнасяха само до проблема с провеждането на двете паралелни следствия, а именно дали следствената група от службата за сигурност ще бъде подчинена на полицията. Повдигането на този въпрос щеше обаче да доведе до пререкания. И това беше ясно на всички.
Дори и при обичайните условия противоречията между двете следствени групи бяха свързани с това, че сътрудниците от сигурността обикновено упрекваха полицейските си колеги в недостатъчно познаване на обществения начин на живот, а истинските полицаи на свой ред смятаха, че колегите им от отдела по сигурността не разбират нищо от обичайната полицейска работа. Сега, когато бе необходимо да бъде намерен бързо убиецът, тези противоречия можеха да се изострят рязко.