Завербуваха го, докато отбиваше военната си служба и се готвеше да става боен плувец. Бе преди повече от осем години. По онова време бе политически радикал или, ако не се навлизаше в подробностите, защото радикал бе и сега, бе комунист и член на студентската организация “Кларте”, която от няколко години стоеше на “марксистко-ленинско-маодзедуновски позиции”.
Това бе залезът на политически оцветеното минало десетилетие. Две години след победата на Виетнам и освобождаването на Сайгон “Кларте” постави задача за внедряването на своите “съзнателни” другари в системата за отбрана на страната.
Какво по-точно се имаше предвид под “внедряване в отбраната на страната” не бе ясно и до този момент, но в никакъв случай не ставаше дума за някакви си традиционни пацифистки намерения и дори обратното, идеята се състоеше в това по възможност колкото се може повече “съзнателни” другари да заемат най-важните постове там.
Обяснението бе, че тези “съзнателни” другари можеха да потрябват в момент на опасност — евентуално нападение от страна на социал-империалистическа супердържава — за противопоставяне на малодушните и предателски, тоест проруски тенденции. Та нали буржоазната отбрана не бе особено надеждна за нацията.
Не бе необходимо учудване за това, че нито военното разузнаване, нито службата за сигурност не можаха да разгадаят намеренията, криещи се зад тази малка самоволна “инфилтрация” на левите. Левите експерти в Министерството на отбраната и спецслужбите си скубеха косите, опитвайки се да разберат този нов вариант на комунизма, и клоняха към мисълта, че всичко бе някакъв специален трик.
А така нареченият “Експертен отдел по сигурността” при Управлението на шведската полиция (СЕПО) успя да убеди себе си, че в дадения случай се подготвя държавен преврат, като, когато достатъчно много клартеисти бъдеха внедрени по този начин в системата на отбраната на страната, армията, въздушната и морските флотилии щяха да тръгнат срещу Стокхолм с червени знамена и под акомпанимента на оркестъра на Червената армия.
При този спомен Карл Хамилтън се усмихна — за пръв и единствен път през този ден.
Вербуването му бе извършено през март, точно преди започването на обучението му за боен плувец. Курсът се преместваше от Берг в Карлскрун, за да се запознае за пръв път с водолазната кула и да отработи част от елементарните моменти, свързани с излизането от водолазна камбана, с техниката на дишането и други подобни.
Треньорът седеше зад пулта под самия таван, курсантите се гмуркаха като патета във водата под него, а трима инструктори отработваха с тях различни ситуации във водолазната камбана. След това бъдещите плувци тренираха на различни дълбочини, като след всяко изплуване докторът осъществяваше пълен контрол върху състоянието на организмите им. Разкъсването на белите дробове можеше да се случи по най-неочакван начин на дълбочина от шестдесет сантиметра и повече. Белодробната тъкан се спукваше и малкото въздушно мехурче отплуваше по кръвоносната система, като можеше да спре някъде в мозъка. При късмет, при който се блокираха само нервите на пръстите, след няколко часа под налягане в барокамерата то можеше да бъде изхвърлено. В противен случай въздушното мехурче можеше да заседне стабилно, например, в речевия център.
По време на една от тези тренировки Карл усети, че го наблюдават. На дървената трибуна седеше мъж на около петдесет години, който изглеждаше безразличен към всичко случващо се, въпреки че в отношението на младите инструктори към него се усещаше уважение.
На следващия ден мъжът не се появи.
След едно от упражненията лекарят заяви, че Карл има незначителни разкъсвания на кръвоносните съдове на едното око, че не изглежда много добре и трябва да бъде прегледан. Изпратиха го в лазарета, а всичките останали се подготвиха и се върнаха в Стокхолм за почивните дни.
Лазаретът бе пуст. Посочиха на Карл една от стаите, в която бяха дрехите му. Той се облече, ядосан от съобщението за недъга му, въпреки че самият той не забелязваше нищо, и още повече раздразнен от провалената му почивка.
Скоро в стаята му влезе комендеркаптен[19] и го помоли да го последва, обяснявайки му, че лишаването му от отпуска поради болест не съответства на действителността, защото съвсем не е болен и не е необходимо да се безпокои по този повод. Просто трябва да осъществят малко пътуване. И повече нямаше никакви обяснения.
Комендеркаптенът го вози час и половина с цивилна кола в южна посока, като безгрижно разговаряше с него за образованието, за бъдещия флот, за Трафалгарската битка и за какво ли още не. Излезли от Блекинг, те продължиха пътя си на юг по брега на Естерлен, където Скон изглеждаше така, сякаш на картичка, с меките си вълнисти хълмове, преминаващи в морска синева.